Ж А Ж Д А

    Вече цял месец не беше падала и капчица дъждец.Там горе нямаше и едно облаче.Небето беше пресъхнало,а земята под него също.
    "За това е виновен Баяту Бяту..."-Кълин Сапа от Мъгура беше дълбоко убеден в правотата си.
    Баяту Бяту се удави не в ракията и виното,с които всеки ден се наливаше по много,а както казват хората,в шепа вода.Отишъл той пиян на блатото Затона да копае червеи за риба.Подхлъзнал се и паднал по очи в тинята.Не мина и седмица,след като го погребаха,и целият Затон пресъхна.Жабите крякаха на умирачка,защото нямаше къде да се скрият.И те наистина си умряха-щъркелите ги изкълваха.После пресъхна Фискучевият геран в полето.След него-Балановият.Селото остана без вода.Жените почнаха да ходят с кобилиците чак в Черчелан.
     "Да,за цялото това нещастие е виновен Баяту Бяту,защото преди да умре пиеше като смок!А след като умря продължи по същия начин..."-мислеше си мрачно Кълин Сапа.Стоеше до плета в началото на градината си.Подпираше се на мотиката и се чудеше откъде да я започне.Земята беше суха,бръчкава,напукана като кожа на старица.
      По пътя към Дунава се зададе малко шествие.Момичета,само по бели ризи и с венци от върбови клонки на главите си,пееха:
     
       "Мума плоии


       Татъл плоии


        Дъ-не,Доамне,кеиле


        Съ дескуем плоиле..."  *


    Някои от тях плачеха и нареждаха като за умряло.
     Момичетата носеха дървено корито вместо ковчег,а в коритото,обградена от запалени свещи,лежеше фигурата на мъж,направена от кал.
      Че беше мъж отдалеко си личеше.Над коритото стърчеше голямо и дълго глинено черясло.Такъв мъжки инструмент в Мъгура нямаше-Кълин бе сигурен в това.Можеше да има в Гигиу,Бряст или пък в Черчелан,но в Мъгура не!Не,че мъжете,когато бяха пияни си ги мереха в кръчмата,но ако в село имаше мъж с такова черясло веднага щеше да се разчуе...
      Момичетата щяха да занесат коритото заедно с глинения мъж на Дунава и там да го пуснат по водата.Така щяха да измолят дъжд за земята.
      Кълин изпрати с поглед това шантаво погребение."Прости хора!-мислеше си с омерзение той.-Не се прави така!Едно време хората са го правили по друг начин и дъждът е идвал..."Той знаеше как,но не му стискаше да го направи.
       Кълин се върна при градината си.Плю на ръцете си,хвана сапа на мотиката и удари яко земята.Само че там,корен ли имаше,камък ли,или по-твърда буца пръст?Лемежът на мотиката отскочи нагоре и го чапардоса здраво в главата.Кълин изтърва сапа и падна по гръб на земята.
       Когато малко се поосвести и започна да идва на себе си,попипа с длан челото си.По пръстите му имаше кръв.Много се ядоса.Скокна на крака и започна грозно да псува.Псува,псува...,но не му мина.Даже напротив-още повече го заболя главата.
      Кълин метна мотиката си на рамо и така,продължавайки да псува,тръгна към селското гробище.

      От две седмици валеше и не спираше.Никой не искаше да си подаде носа навън,а камо ли да ходи на работа в полето.Мъжете от Мъгура стояха само в кръчмата и се наливаха от зарана.
      До обяд бяха вече много пияни.А когато се напиеха почваха да пеят,да се прегръщат и да играят върху масите.И все една и съща история разказваха-за това как Кълин Сапа изровил Баяту Бяту от гроба му.Закачил го на мотиката си и го довлякъл до Дунава.Там го пуснал по водата."И после всичко тръгна по вода..."-викаха мъжете и се смееха.
      А Кълин Сапа стоеше в дъното на кръчмата,натирен там като краставо куче.Пише по малко ракийка от юсчето си и гледаше мрачно.Предценяваше кой,от тези върху масата,при следващата голяма суша,щеше да го влачи мотиката.


_________________________
* от рум.-"Майко на дъжда/Баща на дъжда/Дай ни,Господи,ключовете/Да пуснем дъждовете..."

             

П Р А С Е Т А

"Завинаги нека почиват в цветя

Останките скъпи на моята

Елия мила,положена в гроб..."

епитафия върху саркофаг от Улпия Ескус

   "Ще идиш в Гигиу бе!При Мончя!Знаиш ли к'ви хубави прасита гледа!"-чуваше още гласа на жена си и той нареждаше като Глас Божий в празната му кратуна.
    С годините,кресливият и истеричен глас на Мара бе издълбал такава дълбока дупка в мозъка на Спиро,че той сега вече не можеше правилно да разсъждава сам.За всяко нещо трябваше първо да се допита до жена си.Мара бе станала неуспорим авторитет,а той пък - по-кротък и от заврян зет.Но Спиро освен мисъл нямаше вече и ключ за устата си.Където и да ходеше все й разказваше какво е видял,а това,в крайна сметка,винаги му отелваше вола.
     Така стана и спрасетата.След като ги купи от Мончя й каза за НАДПИСА.Много сгреши!
      Мара не изтрая и седмица и пак го проводи в Гигиу,скришом да препише "магическите руни".
      И Спиро ги преписа,една подир една,без Мончя да го види.
      Но НАДПИСЪТ не зарадва много жена му.Напротив-изнерви я още повече,защото тя не можа да го разбере.А Мара се имаше за много веща по тези неща.Откакто всяка сряда пощаджийката носеше у дома им вестник "Орисница" жена му вече бе станала експерт по всякакви хороскопи,сини очи,червени конци,лилави устни и други тям подобни работи,от които,казват,зависела човешката съдба.
     И ето сега Спиро,за да намери покой за душата си,бе се замъкнал с автобуса чак в областния град и чакаше отговор на женския въпрос-"Какво пише там?".
     Служителят насреща му носеше на носа си дебели лупи с рогови рамки."Такива очила май вече не се правят?..."-мислеше си Спиро и ги гледаше завистливо.Искаше и той да има подобни очила.Но Мара му бе купила някакви за 1 лв. от битака,които се счупиха още на втората седмица.Сега,когато наченеше да прочете нещо дребно,започваше да се пули като изкопана на светло къртица. 

     -Значи искате да ви преведа този латински текст?Така ли!-служителят го гледаше над очилата си и по всичко личеше,че скоро ще му кипнат сармите.
     -Не аз!Жена ми...-заоправдава се Спиро.Мачкаше нервно каскета в отрудените си шепи.
     -Ама вие какво си мислите?!-лицето на оня бе започнало да става плашещо,червено като домат.-Ние не сме преводаческо бюро!Ние сме исторически музей!...-от думите му се усещаше някаква позавяхнала гордост.
     -Мара,жена ми де,казва,че може да е някакъв магически надпис.От него можело повече да наддават...-но последната дума се изгуби в пресъхналото гърло на Спиро.Споменът му го върна две седмици назад,пак в Гигиу.Отново онази остра коктейлна миризма на свински лайна и пикня го удари сериозно в носа.Мончя стоеше насред своята голяма кочина и гордо пъчеше бирения си търбух.Гледаше към прасенцата,усмихваше се доволно и все повтаряше-"Я ги виж!".
     А те едни такива розовки,със завити опашчици,грухтяха,блъскаха се едно друго и си търсеха място на хранилката.Хранилката-Спиро досега не бе виждал такава-представляваше голямо каменно корито.Отстрани на коритото,в камъка,бе издълбан НАДПИСЪТ.
      -Това е част от надгробен текст.Епитафия-заключи служителят от историческия музей,след като прочете първите няколко реда от листа,който Спиро му бе дал.-Ообикновено са се пишели върху капаците на римските саркофази...-служителят бе придобил вече по-заинтересован,даже дружелюбен вид.-Къде го намерихте?...
      Спиро стоеше почервенял от срам.Не знаеше какво да каже.Само гласът на Мара кънтеше в главата му-"Знаиш ли к'ви хубави прасита гледа!"

 

Бел.авт.-Снимката горе е на римски саркофаг на дете,превърнат в хранилка за животни.

           

        

СВЕТЛИНА В МРАКА

    "(Император Юстиниан)...превърнал в доста значително укрепление една-единствена кула,която там се издигала и се наричала Луцернария Бургон..."

                                                                          Прокопий,"За строежите"




    Старият каикчия Опря Излазан опъваше веслата и мърмореше като свекърва:
     -Ти не си с ума си бе,Йоане!Що ще ходиш там!...
     Плоскодънната лодка се носеше,по течението на Дунава,към отсрешния бряг.Йон Пъкурару седеше на носа й,гледаше върбалака край реката и сякаш си говореше сам:
     -Ще видя дали има тревица за стоката...Ей зимата иде...Ледът ще скове,ще прекарам по него овцете отсреща...Ей там,на паша в блатата...
      -Каква трева!Какво чудо бе!-продължаваше да нарежда Опря от кърмата.-Че то камък върху камък не е останало там,а ти трева ще дириш!Кърджалиите на Пазванте Кьору изгорили всичко.Ето хората,дето избягаха при нас,плачат и разказват,а ти все не вярваш!Дебела глава си ти!Цялата ви рода е такава,опака...
      Йон все тъй гледаше замислено приближаващия бряг и повече не му се слушаше.Имаше други грижи.Трябваше да намери сено за овцете си,а в Олтения не бе останало.Как щеше да зимува сега?Тази година лоша излезе.Не стана тъй,както правеше винаги-лете на паша в Ардял,зад Карпатите,а зиме-на кошара,при брега на Дунава.Затова реши да мине на отсрещния бряг,да види как е.А и нещо друго го теглеше натам,но не можеше и сам да си го обясни...
       Лодката се заби в песъчливия бряг.Йон скочи от нея,хвана носа й,и я блъсна отново назад в реката.Там отпред,зад върбите беше село Сомовица и той тръгна към него.Чуваше зад гърба си запъхтяния глас на Опря:
      -Ей да знаеш-след два дена ще дойда тук да те взема!...Да ме чакаш тук!...Ако те няма-пиша те убит и повече няма да те диря!...Ще кажа на майка ти да ми даде една риза и с нея при попа да те опява!...

       Йон Пъкурару много бе ходил по грешната земя.А преди две години дори стигна с овцете си до Бъръган.И там,при гуцулите,да търси паша.Много говори срещна Йон,докато скиташе-немски-в Седмоградско,маджарски-в Кришана,турски-в Добруджа...А български научи малко от шкеите в Брашов.Затова сега не се боеше,ако срещнеше човек на пътя си,че няма да се разберат.
       Върбалакът свърши,а Сомовица я нямаше.На мястото на селото чернееше пепелище.Между дупките в земята,където някога бяха къщите,подпрян на тояжката си куцукаше гологлав старец в черно расо.След него идеше дръгливо куче и въртеше приятелски опашка.
      -Аз съм Пъкурару-започна Йон отдалеко.-А ти кой си?-струваше му се,че насреща си вижда призрак.
      -Поп Йоско ме викат-отвърна старецът.Вървеше бос,като нестинарин,в черната пепел.
      -А къде са хората ви?
      -Едни-турците изклаха,други-избягаха при вас,във Влашко.Само аз останах...
      Попът дотолкова приближи,че Йон виждаше следите от сълзи по покритото му със сажди лице.
      -Къде да ходя?-вайкаше се старецът.-Тук съм се родил и тук искам да си умра!Защо не ме убиха и мене кърджалиите,че да не се мъча повече!...
      Поп Йоско спря и загледа с мътните си очи чужденеца.
      -А ти що щеш при нас?Защо си минал Дунава?
      -Търся сено за овцете?Имали тука?-отвърна Йон.Вече разбираше,че думите му са като бръщолевене на кръгъл глупак.Опря Излазан имаше право-нямаше да открие никакво сено.Можеше да намери само гроба си.
      -Сено ли?-замисли се поп Йоско.После рече:
      -Ела чедо,ще видим!-и хвана Йон за ръката.Дланта на стареца беше студена като смъртта,покосила всичко наоколо.
      -Къде ще ме водиш?-сепна се Йон.
      -Чедо-каза кротко старецът и посочи към хълма над селото,-от Калето всичко се вижда.Може да видим къде още е останало сено...

       Йон се остави поп Йоско да го води.Тръгнаха по тясната пътечка към мястото над Сомовица.Кучето остана долу да търси мърша под пепелта.
       Докато вървяха старецът не млъкваше.Сигурно доста време беше стоял сам е сега търсеше на кого да се изприкаже.Думите му скачаха като бълхи от едно към друго.Йон не разбираше всичко и затова не го слушаше.Мислеше за овцете си и за зимата.Много неща показваха,че тя ще е люта и тежка.
       От унеса му го извадиха думите на попа,които този път напълно разбра-"...палиха,както угрите* са палили някога..."Затова го попита:
       -Това с угрите кога е било?
       -По латинско време,чедо-отвърна поп Йоско и продължи да драпа нагоре по хълма.Не бяха стигнали още билото,но личеше,че старецът не е уморен.Той пак заразказва:
      -Там долу,в полето,живеели романи-римски народ.Имало град и села.И кула от камък имало горе,на хълма,да пази границата.Дунав бил пределът.От кулата се виждало надалеко.Когато идела неприятелска войска отвъд Дунава,палели голям огън на върха на кулата.Хората от ниското виждали пушека и знаели,че иде опастност.Луцернария** се казвала кулата.По нашему-кула със светлина.Със светлината кулата пазела полето от врагове...
       -Откъде знаеш това?-прекъсна го Йон.Опитваше се да разбере нещата,които му разказваше старецът,но му бе трудно.Това не беше неговият роден език.
       -От дядо си ги зная тия работи-отвърна попът.-А той ги е научил от един швабски паша.Херберт му било името.Дядо бил търговец.Ходел по Сибиу,в Седмоградско,да продава шаяк.Там,от сашите,научил дядо немски.А този Херберт слязал с гемията си по Дунава,от Виена,да прави карта на нашите места.Дошъл и в Сомовица и подирил дядо ми,да го упътва.Излезли двамата на Калето и там Херберт намерил един камък,на който с католишки букви пишело-ПРОКЛЕТА ДА Е КОПА АУГУСТА.
       -Коя е била тя?-попита Йон.Бе му станала интересна историята на стареца.
       -Една много хубава жена-отвърна поп Йоско.-Но дяволска и разпътна!Пази Боже!-старецът се прекръсти и продължи:
       -Отишла тя при войниците на кулата и ги подмамила с красотата си.А те тръгнали след нея,както песовете вървят след разгонена кучка.Оставили войниците кулата и не видели как угрите минали Дунава.Нямало вече кой да запали огъня.Угрите опустошили селата.Подпалили полето,а народа отвели във робство,зад Дунава.Робиня станала и тази блудница Копа.Но щом разбрали коя е,угрите още същия ден я хвърлили в огъня като вещица.Бояли се,че нейната красота и тях ще погуби...
         Йон не знаеше дали това наистина се е случило,или всичко бе измислено от стареца,но нямаше никакво значение.
         Вече бяха на върха на хълма и Йон погледна надолу,към полето.Виждаше се надалеко,но докъдето стигаше погледът му,над земята се виеха пушеците от пепелищата.Низината между Вита и Искъра беше като огромна черна рана върху лицето на земята.Пожарищата бяха изгорили всичко.

          В нощта лодката плаваше към левия бряг на реката.Опря Излазан се бореше с веслата,но този път мълчеше.Приличаше на онзи митичен,глухоням лодкар Харон,който отвеждал душите на мъртвите в Долната земя.Ала Опря мълчеше,защото беше доволен.Бе върнал една душа от Ада-тази на Пъкурару.
         Йон стоеше пак на носа на лодката.Сега гледаше назад,над главата на лодкаря,към българския бряг.В мислите му още бяха думите на поп Йоско-"Черно е това поле и черно ще бъде!"
         Но имаше нещо там,в това изгорено,изпепелено поле,което го караше пак да се върне.Йон знаеше,че преди много векове от тези места бяха тръгнали неговите прадеди и духовете им сякаш го молеха да се върне отново назад.
         Йон напрягаше очите си в мрака и искаше да различи нещо в далечината.Така ли беше или му се струваше?Там,на хълма,където някога е била римската кула,сякаш пламък от вощеница,мъждукаше светлина.


*угри-авари,азиатско племе
**Lucernaria(от лат.)-"Имаща светлина"



Бел.авт.-В края на 6 век аварите унищожават напълно Палациум/дн.Байкал/,Ескус/дн.Гиген/,Утус/дн.Гулянци/ и Луцернария Бургон/дн.Сомовит/ в низината Черно поле/бивша Карабоаз/.

   
   
   

ЗЛАТНАТА ОБИЦА

  Пепи Черчеланова получи обичката, като подарък за своя абитурентски бал, от майка си.Тя пък я имаше в наследство от своята баба. А откъде у старата бе попаднала тази малка златна халка, никой до смъртта й така и не разбра.
    Сега вече не се носеха обици само на едното ухо. На мода бяха дошли златните верижки за глезен. Изглеждаха много секси и на мъжете им изтичаха очите по женските крака. А Пепи искаше колкото се може повече от потомците на Адама да я желаят, за да има по-голям избор преди да се омъжи ОКОНЧАТЕЛНО. Ах, колко много искаше да създаде семейство и да има деца! Поне две... Но днешните мъже въобще не приличаха на баща й. Изглеждаха нещо повредени и не реагираха така, като на нея й се искаше. След първата нощ в леглото, на сутринта се измъкваха и повече не можеше да ги открие. ЧУК И ЧАО...
    Таксито спря точно до вратата на "Заложна къща-РОСИ", която някога, по соца, беше двукрилен гараж на партера, в блока. Пепи плати на шофьора и се стрелна навън от жълтия автомобил.
    Витрината на заложната къща представляваше немито с години стъкло, зад което някой дизайнер бе изложил цял камион ненужни джиесеми. Компания им правеха три дебели златни ланеца. А центърът на цялата тази естетска композиция, беше един огромен телевизор с плазмен екран. На двукрака табела пред вратата някой с маркер небрежно бе написал:

Изкупуваме злато от 45 до 77 лв. в зависимост от карата

    Пепи натисна бравата на PVC-вратата и китайските камбанки над главата й весело звънаха.
     В дъното на тясното помещение, като че слон мътеше в курник, стоеше пухкава леличка и гледаше злобно.
     -Искам да продам една обица... - едва промълви Пепи, пристъпвайки от крак на крак, сякаш много й се пишкаше.
      Устата на тлъстото чудовище, което най-вероятно се казваше и Роси(а не Неси!), светна в сумрака на бившия гараж и млясна:
      -Ооу, мойту мумиче, я дай да видя какво си ми донесла!...
      Пепи посегна към ухото си да откопчее обичката. Върховете на пръстите й докоснаха метала и тя усети как нещо като много силен електрически ток премина през цялото й тяло. Зашемети я. Привидя й се едно огромно клонесто дърво. Дървото растеше, растеше нагоре и стигаше до портите на Рая. Корените му бяха в Ада...

      Церът се извисяваше на мегдана, в центъра на селото. Не се знаеха годините му, но седем души трудно го обгръщаха с ръце. Много се спореше за това, кое е по-първо - селото или дървото. Хората се препираха люто, като в онзи стар всесветски въпрос за "кокошката и яйцето". А когато виното и ракията бяха в повече, препирните преминаваха в бой.
     Беше Петдесетница. Кавал свиреше, тъпан биеше, а на мегдана се виеше хоро. Хората така се бяха заплеснали в играта си, че не видяха как една тъмна сянка покри веселбата им. Голям,черен гарван се изви от небето и падна с разперени криле в центъра на хорото. Птицата, улучена от куршум, сега береше душа. В човката си гарванът стискаше отсечено моминско ухо. На окървавената възглавничка на ухото висеше малка златна обичка.
     Хората стояха вкаменени и не вярваха на очите си.
     Само селският идиот Петрика Небунул се престраши, наведе се над умиращата птица и дръпна кървавото ухо от човката й. Гарванът гракна за последно и така остана, зинал към небето.
     Някой от тълпата извика -"Вижте, ей там!" и всички загледаха към полето.
     Откъм Сусовград, над земята на Карабоаз, се носеше огромен облак прах. Като черна буря, през полето, препускаше голяма конница. Кърджалиите идеха насам да бастисат и тяхното село.
     Жените писнаха, повлякоха децата и хукнаха да се крият в блатата край Дунава. Мъжете прегърнаха гърнетата с имане и ги последваха.
     На мегдана в селото остана само Петрика. Лудият играеше ръченица, веешe отрязаното ухо над главата си като червена кърпичка и викаше силно - "Ихуу...Ихаха...".
      Кърджалиите подпалиха селото. Папурените покриви на къщите-землянки лумнаха...
      Пожарът вилня няколко дена и после стихна. Когато опастността изчезна, хората един по един започнаха да се връщат от блатата в изпепеленото село.
      Намериха на мегдана само глутница чакали, които виеха около цера и чакаха посинелия Петрика да падне от клона. Кърджалиите бяха го обесили там от яд, че нищо не са намерили в селото.
      Когато смъкнаха Петрика от дървото и отвориха устата му, за да върнат пак вътре прехапания му език, оттам падна златната обичка. Нещастникът бе я лапнал, за да не му я вземат разбойниците.
      Заровиха Петрика под цера, там,където бе намерил смъртта си. Никой не го искаше в селското гробище. И поп Радомир не щя да го опее. С Петрика в земята потъна и златната обица. С времето хората започнаха да наричат дървото Черчелан, защото "черчел" на влашки беше обица. А нали златната обица бе ги спасила! Започнаха да градят ново село и него нарекоха със същото име - Черчелан. Вече никой не се препираше кое е първо - селото или дървото...


      Златарят постави в тигела нещата, които днес му бяха донесли от заложната къща. Няколко зъболекарски корони и мостове от злато и една малка обичка. Запали пропан-бутановата горелка и започна да плави метала в огнеупорния съд. Златото се превърна в жълто огледално езерце, потече в отвора на муфата и се изгуби.


               

 
    
   

СЕВЕРИН ГЕРАН

 



       "Добър вечер горска зъна*,
      Хайде да танцуваш с мен..."

       румънска народна песен


    Случи се в онези тъмни времена, когато нямаше електрическа светлина, а само лоени свещи - четиридесет стръка за един сребърник. Бе нощта на Секвение (29 авг.) и Мъгура отдавна вече дълбоко спеше. В мрака уземните къщи на селото приличаха на стадо огромни биволи, полегнало на почивка до мътните води на Дунава.
     В този късен час, преди да са пропели първи петли, само Пътруш бродеше като караконджул край хорските дворове. Изглеждаше така, сякаш не знаеше що дири и къде отива, а трябваше вече да е вкъщи. Там,на запалена свещ, като че бдеше над покойник, го чакаше старата му майка. Но той все не се връщаше...
    Надушили чуждата миризма, дворните псета залайваха Пътруш отдалеко и опъваха синджирите си до скъсване. Ако не бяха здраво вързани щяха да го разкъсат на мръвки като пор, така много го мразеха. Че кой го обичаше него в това село? Май никой. Ала най-вече не можеха да го търпят момите. Не че беше гърбав, кьорав или пък сакат.Ама имаше нещо в него, което жените сякаш усещаха отдалеко и не го щяха.
     Мъжете пък на възрастта му отдавна бяха се изпоженили, имаха по една каруца дечурлига, а той бе си останал ерген. Годините се изнизваха като вода през сито, Пътруш ходеше на всички селски хора и седенки, но никоя мома не го пожела. Говореше им медено и сладко, ала личеше, че думите му не са на място си.
     И тази вечер стана така. Имаше тлака у онзи безбожник Раду Морару и Пътруш отиде там да загледа момите. А те го поднасяха и му се смееха. Викаха му - "Чичо Пътруш" туй, "Чичо Пътруш" онуй и на него му идеше да ревне като малко дете. Ала имаха право момичките! Бяха с двадесет и кусур лета по-малки от него. Можеше да им е баща, а не избраник.
    Пътруш крачеше, крачеше с големи крачки в нощта, а лошите мисли бяха заробили ума му...
    Някъде, зад гърба му, проплака кукумявка и Пътруш се сепна. Напипа сребърното кръстче от Божи гроб в пазвата си и започна да суеверно да брои. Кукумявката млъкна на седем. Само седем години ли още му оставаха да живее? Молеше на ум кукумявката пак да се обади, но тя мълчеше като темерутна жена. И тази ли нощна птица разбра, че от него нищо не става?Чувстваше се така сам на тази земя...
     Огледа се. Рогата месечина висеше на небето, а пред него стоеше Северин геран. Не беше разбрал кога селото е изчезнало и краката му са го довели чак тук, толкова навътре в полето.
     Геранилото стърчеше на поляната сред блатата и приличаше на исполинска еднокрака птица,навела се да пие вода от кладенеца. Месечината го огряваше със студената си светлина и то изглеждаше плашещо в нощта. Пътруш усети, че силно трепери.Зъбите му затракаха.
     Кой е бил този Севера, дето геранът носеше неговото име? Човек ли,великан ли? Хората от Мъгура не знаеха. Някои от тях тихо шептяха, че кладенецът бил толкова дълбок,че стигал под дъното на Дунава и оттам черпел водата си. Други казваха, че бил вход към Долната земя.
     "Скръц-скръц-..." - обади се веригата на геранилото, а нямаше вятър.
     "Скръц-скръц-..." - и почна  да потъва в каменната дупка.
      Някой или нещо в герана теглеше веригата и сякаш се мъчеше да се изкачи нагоре по нея.
      Пътруш искаше да се обърне назад и да бяга към селото, колкото краката му държат, ала стоеше като забит в земята. Не вярваше на ушите си. От герана един хубав женски глас го викаше:
       - Ела да ми сплетеш косите!...Ела да ми сплетеш косите!...- и пак онова "скръц-скръц-..." от веригата.
      Чудната жена от кладенеца го молеше да дойде. Него! Посмешището на Мъгура! Искаше го. Красива ли беше? Пътруш пристъпи напред...

     Хората от Мъгура много се чудеха, къде е бил Пътруш през нощта, защото на сутринта вече не беше същият. Ходеше с празен поглед из селото и си говореше сам. Трепереше като трескав. Така ден, така два, че месец и повече не се оправи. Чална се нещо. По-старите жени, които ги  разбираха от тези работи, казваха че го е хванала "самодивската болест".
     Старата му майка се видя в чудо. Обиколи де що има знахарки в полето Карабоаз и всичките тези дърти вещици все едно говореха, сякаш си бяха плюли в устите. Летият куршим показвал някаква дяволска работа-жена с дълги, разплетени коси и рибешка опашка.
      Зимата се стопи, пролетта се изниза и дойде вече май, а с него и калушарите. Играха те около болния Пътруш. Скачаха със звънящите си цървули над главата му, но и това не помогна. Видно бе, че русалската му болест е много силна и няма лек за нея.
      Лятото мина, есента пожълти дърветата. Един ден Пътруш се запиля някъде и повече не се видя. Търсеха го навсякъде, но не го намериха. Дори онези врачки от Карабоаз не заеха къде е. Хората от Мъгура забравиха за Пътруш. Не го забрави само старата му майка.

       Изтъркулиха се седем години. Един ден жените се върнаха без менци и стомни от Северин геран. Бягаха през полето и писъци им казваха,че е чул дори глухият Крачун Сурду. Разбра се, че подутото тяло на някакъв човек изплувало от водите на кладенеца.
      Мъжете отидоха да видят какво е станало и извадиха от Северин геран някакъв беловлас старец само по риза и брада до пояс. Намериха на врата му сребърно кръстче от Божи гроб и някой тихо прошепна - "Пътруш е!"

      Повече никой не пи вода от герана и хората от селото срутиха каменния му пръстен. Покриха дупката в земята с дълги тополови греди и пръст. Забиха глави чесън отгоре, а поп Гугулан поля всичко това със светена вода. Геранът изчезна в земята, сякаш никога не е бил. Остана само името на местността Северин. А с времето някои хора започнаха вече дори да я наричат и Северина. Дали,защото не знаеха името на самодивата, живяла там, и гадаеха за него?


*зъна(от рум.)- самодива