неделя, 29 януари 2012 г.

СПОМЕН ЗА ДИДА




    
                    "На прокажения,който има тая рана,дрехата да се раздере и главата му да бъде открита,и да бъде забулен до устата,и да вика:Нечист,нечист!" 

                                                                                                Левит 13:45



      Когато се роди й дадоха името Мария,но никой в Мъгура не я знаеше така.Хората,които я обичаха,й викаха Дида,което на румънски означаваше "каката".Те,които се плашеха от лицето й,злобно в гръб,я наричаха Чоанта т.е."сакатата",пак на същия език.
       Слънцето се подаваше от изток.Денят идеше,а Дида не беше свършила още толкова много неща в къщата.Многолюдното й семейство отдавна вече се трудеше на полето.Нея,сакатата,я оставяха сама вкъщи да върши я домашната,я дворната работа.
       Дида отиде до герана на двора.Наля си вода в котлето.Винаги й бе трудно,когато правеше това.И как да й бъдеше лесно с тези две обезобразени ръце!Нямаше пръсти.Само десет малки чуканчета-по пет на всяка китка.
       Притиснала котлето между дланите си Дида тръгна да се връща в къщата.Докато вървеше виждаше отражението си във водата.През първите години й беше трудно да свикне с плашещото си лице.Имаше страх от огледалата и затова навсякъде в къщата им те бяха покрити с пешкири,сякаш бе умрял човек.Но с времето лека-полека се примири със съдбата си.Хората също свикнаха с уродливия й вид.
      Сега,там,от водата в котлето,я гледаше едно лице без нос.Вместо него зееше черна дупка с очертанията на малка круша.Големите струпеи бяха удебелили челото и веждите й.Очите й почти не се виждаха под тях.
      Винаги,когато погледнеше във вода се връщаше болезненият спомен за онова далечно време.Водата в котлето ставаше голяма,голяма...и се превръщаше във вир...
      Такъв голям вир имаше насред ливадата на Шоана,в местността Блатото.В тази вода хората от Мъгура пояха добитъка си.Него ден,Дида,заедно с другите деца от селото,отиде на вира да напои воловете.
      Воловете киснеха във водата,лениво преживяха.Децата скачаха около тях,плискаха се и се смееха.Дида стоеше на брега и гледаше игрите им.Държеше в скута си едно голямо пиленце.Току-що го бе намерила да грачи в тръстиката.Болно ли беше?Защо го бе изоставила майка му?Станало й бе жал за него и затова го прибра на топло в скута си.
     "Гарванче!Гарванче!"-щеше после настойчиво да повтаря малката Дида,когато я питаха какво се е случило там,в Блатото.
      Много по-късно,десетилетия напред във времето,един нейн роднина щеше да установи,че това не е било някакво "гарванче",а малкото на блестящия ибис.Тази черна птица всяка година прелитала от Египет да летува по тези места-Карабоазките блата.Ибисът-пернатото,което фараоните почитали като свои бог с името Тот,донесъл на Дида "болестта на Свети Лазар",защото далеко на юг,при бреговете на река Нил имало много болни с туберкулоидна форма на проказа.Плътта им ден след ден капела като восъка на запалена свещ.

       Един от техните волове,този който се казваше Балан,се надигна и се отдели от стадото.Тръгна към дълбокото на вира.
       Дида се изправи.Остави пилето на земята.Започна да вика на Балан да се върне,но волът сякаш бе оглушал.Навлизаше все навътре и навътре във вира,като че ли нещо го мъчеше и той искаше да се отърве от него.
        Дида свали чорапите,вълненика,престилката си.Остана само по риза и се хвърли във водата.Плува и стигна Балан.Хвана го за опашката и го задърпа,но беше малка и слаба.Волът не спираше.Дида се покатери по гърба му и се хвана за големите му рога.От това място вече виждаше очите му.В тях гореше някакъв див ужас...
         Никой не бе стигал с плуване чак до другия край на вира,но те с Балан стигнаха.Волът излезе на сухото,направи няколко крачки и грохна.Дида все така стоеше на гърба му мокра,трепереща,уплашена.
         Балан умря малко след като излезе от водата.Дида стоеше до него,милваше главата му,плачеше и го молеше да стане.Страхуваше се,че ако се върне без него вкъщи много ще я бият,затова така гола и мокра тръгна да се крие сред блатата.
          Откриха я след седмица.Не я биха.Оставиха я на легло,защото беше много трескава.После,след година,когато се закрепи малко,пръстите й започнаха да падат един по един.И носът й окапа.Едни виняха за това "гарванчето",други-вола.Помъкнаха я по всякакви доктори,а те не бяха много в околията и всеки си говореше своето.Един казваше,че е финикийска болест,друг-гръцка слоновост,трети-арабска лепра,четвърти-кримка,пети...Ала никой не я излекува.Остана си такава уродлива.Никога не ходи като лазарица,никой не пожела да се хване до нея на хорото,никой момък не я залюби,утробата й никога не се напълни...
         Но недъгът и девствеността й бяха отворили в нея някаква чудна сила,която не се знаеше откъде иде.Видеше ли някой човек,сякаш виждаше миналото му и целия му бъдещ живот.Дида бъркаше с обезобразените си пръсти купа царевични зърна,растилаше ги по синията в къщата на Шоана и казваше кое,как ще бъде и това,което казваше после излизаше самата истина.В началото хората се чудеха,но после свикнаха с тази й дарба и вече не забелязваха уродливостта й.Търсеха я да им помогне.И тя им помагаше.
         Дида остави котлето до огнището и пак излезе на двора.Погледна бегло през плета.Там отвън,пред къщата им,бяха спрели много каруци.Краят им се губеше някъде долу,в полето.Хората още през нощта бяха дошли в Мъгура,от селата в околността и чакаха реда си като на воденица.Чакаха нея,прокажената,да им помогне...



                     


Няма коментари:

Публикуване на коментар