( носител на II- награда от Конкурса на имeто на Агоп Мелконян - линк )
Зимата на 1912-та.Бурята ревеше свирепо и бе навяла големи преспи сняг.
На жп спирка Гулянци,от раздрънкания конски вагон,слезе новият учител Пейо Граматиков.Беше куц с единия крак,затова си помагаше с бастун в дясната ръка.В другата пък,почервеняла от студа,стискаше малък картонен куфар.Бе нахлупил вехтото бомбе чак до края на носа си,за да не му го отнесе вятърът.
Локомотивът изсвири сигнално и бавно,сред облак пара,потегли по заскрежените релси към гара Сомовит.
Пейо вече оглеждаше с тревога околността през дебелите си,като лупи,очила.Никой не го чакаше тук.А кметът на Черчелан бе му обещал,ако времето е лошо,че ще изпрати човек с коне и шейна да го посрещне.
Навел глава срещу вятъра,който блъскаше снежинки в очилата му,Пейо тръгна към стрелочника.Оня тъкмо се канеше да се прибира на топло в кантона.
-Ей,далеко ли е оттук Черчелан?-куцият учител се опита да надвика стихията.
Стрелочникът му показа със знаци,че нищо не чува и му замята да влизат в кантона.
Вътре беше топло.Гореше чугунена печка на дърва и въглища.Имаше още нар,маса и два стола.На стената в това тясно помещение висеше огромен портрет на цар Фердинанд I Български.По фотографиите си Кобурга винаги изглеждаше доволен.
Пейо остави куфара си на земята и сега,по-спокойно,пак зададе същия въпрос.Само че стрелочникът не бърза да му отговори,ами на свои ред го запита:
-Ти откъде си бе,момче?
-От София-отвърна с някакво градско достойнство Пейо.
-Аа,значи шопче?-стрелочникът дръпна един от столовете и се настани до масата.-И що дири твоя милост по този див влашки край?-посочи на учителя другия стол и му кимна да сяда.
Но Пейо остана прав.Бързаше да стигне до Черчелан преди да е паднала нощта.
-Ами учител съм...-Пейо отвърна някак вяло,сякаш въобще не се гордееше с това.-Старият учител на Черчелан нали го мобилизираха,че мене пратиха да го замествам.
-Че защо и ти не си на фронта бе?-стрелочникът го мереше от главата до петите предценяващо,сякаш щеше да го купува като добиче.В сърцето му като змия под камък се събуждаше онази стара злоба,която никога не беше го напускала.
Пейо само вдигна бастуна си да го покаже-демек,виж,инвалид съм!Стрелочникът повече нищо не пита.Беше му чоглаво,че това гражданче се правеше на просветител.Щеше да учи на българско четмо и писмо онези мръсни власи от Черчелан,сякаш това беше най-важното нещо на света,а пък неговото момче Матей сега гниеше в калните окопи край Одрин.Някой ден можеше да му го върнат в ковчег,пак с този влак,който всеки ден посрещаше и изпращаше. Затова го излъга тоя кьопав даскал:
-Черчелан е близо.Като минеш дървения мост над Вит,ще влезеш в Гулянци.От края на селото имаш още два километра по пътя и ще си в Черчелан по светло...
Не,не бяха два километра,както му каза,а цели дванадесет и кусур километра бяха!
Нощта бе дошла и бурята ставаше все по-зла.Нищо вече не се виждаше.Пейо затъваше в преспите сняг и трудно излизаше от тях.Май беше объркал пътя,защото доста вървя,но не стигна Черчелан,както му беше казал стрелочникът.
Някъде в далечината се чуваше как вият вълци и Пейо спря.Само това му липсваше сега.
Чудеше се какво да прави.Уплашено се заоглежда в мрака.Наоколо нямаше нито път,нито село...Там вдясно обаче нещо блещукаше и Пейо тръгна към него.
Докато вървеше натам бурята неусетно бе спряла и той усещаше,че вече краката му затъват не в хрупкав сняг,ами в зелена трева.Ставаше му все по-топло,сякаш бе дошла пролетта,и Пейо разкопча дебелото си палто.Не знаеше защо,но вече не чувстваше страх.Усещаше само спокойтвие и радост.
Светлината идеше от някаква голяма,вкопана в земята,къща.Вътре се чуваше музика.Весело свиреше цигулка и пияни мъжки гласове й припяваха.Пейо разбра,че това насреща му е селска кръчма.Огледа се.Наоколо също имаше други подобни къщи-землянки.Да,бе пристигнал в някакво село.Черчелан ли беше?
Пейо влезе в кръчмата.Тя беше ниско помещение,осветено само от кандила по стените.Около масите бяха насядали много мъже,които пееха,смееха се и разговаряха на неразбираем език.Приличаше му на румънски.До тях прав стоеше сляп цигулар,който чевръсто движеше лъка по цигулката си.Пияните мъже дигаха чашите си и все го подканяха-"Орбу,хай флоричика!Хай..."А веселата и игрива мелодия се лееше като река на изобилието.
Пейо отиде да пита кръчмаря кое е това село.Бе предположил,че този от всичките може да знае български.И се оказа истина.Дебелият мъж зад тезгяха се смееше широко:
-Не,не друже!...Това е Макрешан!...Черчелан е оттатък блатото!...Объркал си пътя!
После този голям човек,облечен в дълга бяла риза,изпъстрена с винени петна,пристегната в кръста с тесен червен пояс,излезе и го настани на една празна маса в кръчмата.Занарежда му:
-Ти стой тука!Де ще ходиш в тази нощ?Чакай да съмне!Сега,в тъмницата,ще затънеш някъде в блатата,че няма излизане.Чакай малко да свърши нощта!...
-Ама...-опита се да възрази нещо Пейо,но кръчмарят го остави сам.После се върна и сложи отпреде му голяма кана.
-Не съм искал нищо!-учителят се опитваше да му върне виното.
-Ти пий и не мисли!-пак му се усмихна кръчмарят и мечешката го потупа по рамото.-Гика Жияну те черпи.Днес му се е родил син...
-Ама той не ме познава!-запротестира Пейо.
-Познава те!-отвърна кръчмарят.-Като влезе одеве,Гика веднага разбра,че си добър човек...
Нощта все не свършваше.Пейо често излизаше навън и гледаше към небето,а то си оставаше все така черно,напръскано със звезди.Орбу,слепият цигулар,все свиреше-веднъж "флоричика",после "калуш",след него "драгайка" и пак ги захващаше отново.Мъжете пиеха,смееха се,пееха.А утрото не идеше и не идеше...
След няколко дена бурята стихна и бездомните кучета почнаха да влачат някакви странни вещи в центъра на Гулянци.Бастун,очила,ризи,наполеонки...Хората тръгнаха по кучешките следи в снега и те ги отведоха в местността Мокришан,на два километра северно от Гулянци.Намериха,заровен под една преспа,новия учител Пейо Граматиков.Не беше умрял,но не изглеждаше и много като жив.Топлиха го три дена в кметството и Пейо започна да идва на себе си.Селският доктор Сталийски се дивеше как човек може да остане толкова много време под снега и да не умре.Такова чудо не бе имало досега в практиката му.Пейо само отвръщаше-"Бях в село Макрешан..."
Хората около него само клатеха глави-даскалът не е с ума си!Такова село нямаше наоколо.Но по-старите от тях отвръщаха,че е имало отдавна,още под турско.Било малко село на брега на Дунава.Но една нощ,по време на "черешовите води" Дунав придошъл и издавил всички хора от селото.Дори мъжете,които оная нощ празнували нещо в селската кръчма,не успели да се спасят.
