М А К Р Е Ш А Н

( носител на II- награда от Конкурса на имeто на Агоп Мелконян - линк )

    Зимата на 1912-та.Бурята ревеше свирепо и бе навяла големи преспи сняг.
     На жп спирка Гулянци,от раздрънкания конски вагон,слезе новият учител Пейо Граматиков.Беше куц с единия крак,затова си помагаше с бастун в дясната ръка.В другата пък,почервеняла от студа,стискаше малък картонен куфар.Бе нахлупил вехтото бомбе чак до края на носа си,за да не му го отнесе вятърът.
     Локомотивът изсвири сигнално и бавно,сред облак пара,потегли по заскрежените релси към гара Сомовит.
      Пейо вече оглеждаше с тревога околността през дебелите си,като лупи,очила.Никой не го чакаше тук.А кметът на Черчелан бе му обещал,ако времето е лошо,че ще изпрати човек с коне и шейна да го посрещне.
       Навел глава срещу вятъра,който блъскаше снежинки в очилата му,Пейо тръгна към стрелочника.Оня тъкмо се канеше да се прибира на топло в кантона.
       -Ей,далеко ли е оттук Черчелан?-куцият учител се опита да надвика стихията.
       Стрелочникът му показа със знаци,че нищо не чува и му замята да влизат в кантона.
        Вътре беше топло.Гореше чугунена печка на дърва и въглища.Имаше още нар,маса и два стола.На стената в това тясно помещение висеше огромен портрет на цар Фердинанд I Български.По фотографиите си Кобурга винаги изглеждаше доволен.
        Пейо остави куфара си на земята и сега,по-спокойно,пак зададе същия въпрос.Само че стрелочникът не бърза да му отговори,ами на свои ред го запита:
        -Ти откъде си бе,момче?
        -От София-отвърна с някакво градско достойнство Пейо.
        -Аа,значи шопче?-стрелочникът дръпна един от столовете и се настани до масата.-И що дири твоя милост по този див влашки край?-посочи на учителя другия стол и му кимна да сяда.
        Но Пейо остана прав.Бързаше да стигне до Черчелан преди да е паднала нощта.
         -Ами учител съм...-Пейо отвърна някак вяло,сякаш въобще не се гордееше с това.-Старият учител на Черчелан нали го мобилизираха,че мене пратиха да го замествам.
        -Че защо и ти не си на фронта бе?-стрелочникът го мереше от главата до петите предценяващо,сякаш щеше да го купува като добиче.В сърцето му като змия под камък се събуждаше онази стара злоба,която никога не беше го напускала.
         Пейо само вдигна бастуна си да го покаже-демек,виж,инвалид съм!Стрелочникът повече нищо не пита.Беше му чоглаво,че това гражданче се правеше на просветител.Щеше да учи на българско четмо и писмо онези мръсни власи от Черчелан,сякаш това беше най-важното нещо на света,а пък неговото момче Матей сега гниеше в калните окопи край Одрин.Някой ден можеше да му го върнат в ковчег,пак с този влак,който всеки ден посрещаше и изпращаше. Затова го излъга тоя кьопав даскал:
         -Черчелан е близо.Като минеш дървения мост над Вит,ще влезеш в Гулянци.От края на селото имаш още два километра по пътя и ще си в Черчелан по светло...
          Не,не бяха два километра,както му каза,а цели дванадесет и кусур километра бяха!

          Нощта бе дошла и бурята ставаше все по-зла.Нищо вече не се виждаше.Пейо затъваше в преспите сняг и трудно излизаше от тях.Май беше объркал пътя,защото доста вървя,но не стигна Черчелан,както му беше казал стрелочникът.
          Някъде в далечината се чуваше как вият вълци и Пейо спря.Само това му липсваше сега.
    Чудеше се какво да прави.Уплашено се заоглежда в мрака.Наоколо нямаше нито път,нито село...Там вдясно обаче нещо блещукаше и Пейо тръгна към него.
          Докато вървеше натам бурята неусетно бе спряла и той усещаше,че вече краката му затъват не в хрупкав сняг,ами в зелена трева.Ставаше му все по-топло,сякаш бе дошла пролетта,и Пейо разкопча дебелото си палто.Не знаеше защо,но вече не чувстваше страх.Усещаше само спокойтвие и радост.
          Светлината идеше от някаква голяма,вкопана в земята,къща.Вътре се чуваше музика.Весело свиреше цигулка и пияни мъжки гласове й припяваха.Пейо разбра,че това насреща му е селска кръчма.Огледа се.Наоколо също имаше други подобни къщи-землянки.Да,бе пристигнал в някакво село.Черчелан ли беше?
           Пейо влезе в кръчмата.Тя беше ниско помещение,осветено само от кандила по стените.Около масите бяха насядали много мъже,които пееха,смееха се и разговаряха на неразбираем език.Приличаше му на румънски.До тях прав стоеше сляп цигулар,който чевръсто движеше лъка по цигулката си.Пияните мъже дигаха чашите си и все го подканяха-"Орбу,хай флоричика!Хай..."А веселата и игрива мелодия се лееше като река на изобилието.
           Пейо отиде да пита кръчмаря кое е това село.Бе предположил,че този от всичките може да знае български.И се оказа истина.Дебелият мъж зад тезгяха се смееше широко:
           -Не,не друже!...Това е Макрешан!...Черчелан е оттатък блатото!...Объркал си пътя!
           После този голям човек,облечен в дълга бяла риза,изпъстрена с винени петна,пристегната в кръста с тесен червен пояс,излезе и го настани на една празна маса в кръчмата.Занарежда му:
           -Ти стой тука!Де ще ходиш в тази нощ?Чакай да съмне!Сега,в тъмницата,ще затънеш някъде в блатата,че няма излизане.Чакай малко да свърши нощта!...
           -Ама...-опита се да възрази нещо Пейо,но кръчмарят го остави сам.После се върна и сложи отпреде му голяма кана.
           -Не съм искал нищо!-учителят се опитваше да му върне виното.
           -Ти пий и не мисли!-пак му се усмихна кръчмарят и мечешката го потупа по рамото.-Гика Жияну те черпи.Днес му се е родил син...
           -Ама той не ме познава!-запротестира Пейо.
           -Познава те!-отвърна кръчмарят.-Като влезе одеве,Гика веднага разбра,че си добър човек...
           Нощта все не свършваше.Пейо често излизаше навън и гледаше към небето,а то си оставаше все така черно,напръскано със звезди.Орбу,слепият цигулар,все свиреше-веднъж "флоричика",после "калуш",след него "драгайка" и пак ги захващаше отново.Мъжете пиеха,смееха се,пееха.А утрото не идеше и не идеше...

           След няколко дена бурята стихна и бездомните кучета почнаха да влачат някакви странни вещи в центъра на Гулянци.Бастун,очила,ризи,наполеонки...Хората тръгнаха по кучешките следи в снега и те ги отведоха в местността Мокришан,на два километра северно от Гулянци.Намериха,заровен под една преспа,новия учител Пейо Граматиков.Не беше умрял,но не изглеждаше и много като жив.Топлиха го три дена в кметството и Пейо започна да идва на себе си.Селският доктор Сталийски се дивеше как човек може да остане толкова много време под снега и да не умре.Такова чудо не бе имало досега в практиката му.Пейо само отвръщаше-"Бях в село Макрешан..."
           Хората около него само клатеха глави-даскалът не е с ума си!Такова село нямаше наоколо.Но по-старите от тях отвръщаха,че е имало отдавна,още под турско.Било малко село на брега на Дунава.Но една нощ,по време на "черешовите води" Дунав придошъл и издавил всички хора от селото.Дори мъжете,които оная нощ празнували нещо в селската кръчма,не успели да се спасят.
       

С Т Р И Г О Й К А

                                                    "Тръгнала стригойка *
                                                     от къща в къща..."

                                        баене за пазене на сърцето от вампири (Румъния)

 

         Ей за тази дупка в земята, за този гропан, се караха двамата братя, а после се сбиха. Тук, при изкопа, по-малкият Януш замахна с правата лопата та посече главата на бачо си Ивануш. А за всичко бе виновен старият им баща Никула, дето вече не беше с всичкия си, ама още му замирисваше на женски фусти.
         Мош Никула бе виновен и също онази вещица от Горната махала, която повторно я взе за  жена. Какви ли магии му правеше, че старият бе забравил за синовете си.
        Така беше решено от самото начало - мястото да е за нова къща на по-големият брат Ивануш. Но майка им Мария скоро умря и нямаше кой вече здраво да държи юздите на стария. А на Никула ангелът му бе много слаб. Видеше ли по-засукана жена, забравяше за всичко на света.
        Мария си отиде и нещата се объркаха. Никула ръгна да живее в Горната махала, при новата си жена - петнадесет години по-млада от него, и повече нищо не го интересуваше.
        Януш излезе по-хитър, защото имаше хитра и присметлива жена. Пращаше го тя всеки ден в Горната махала, при стария. Така де - да му прави вятър,да му се умилква, да го кандърдисва. Януш обещаваше на баща си, че той ще го гледа в старите му години. Накрая мош Никула кандиса и предписа всичко на по-малкия си син - целия двор и мястото за бъдещата къща.
       Сега Януш стоеше в дълбокия изкоп, държеше с треперщите си ръце лопатата и не можеше да успокои сърцето си. Тресеше се целият от страх. Да не беше копал на това място, нямаше да изкопае това чудо от земята! А беше изкопал ковчег... Такъв един, изплетен като широк кош от върбови клони. Такива ги бяха правили навремето старите хора в Мъгура, защото наоколо, сред блатата, нямаше по-читави дървета.
       Не беше добър тоя ден - Януш го знаеше още от зарана. Нощес му се яви лош сън. Сова с бяло лице дойде и кацна на прозореца му. Гледаше го с големите си немигащи очи и сякаш му пиеше душата. Той също я гледаше вцепенен, а тя се взираше в него... И така докато се събуди, плувнал целият в студена пот.
       Ей тази сова сигурно беше душата на мъртвата жена, дето сега я изкопа от темелите за новата си къща. А жената лежеше във върбовия си ковчег и изглеждаше като жива. Бе пременена, сякаш беше тръгнала на сватба - с бяла кърпа на главата, с наниз на шията, с кенарена риза и шарена престилка. Устните, даже лицето, й бяха румени, а не сини като на мъртвец. Сякаш ей сега тя щеше да отвори очи, да седне до него и да му каже нещо.
       Януш не знаеше коя е тази жена. Никой не му бе разказвал за нея и що щеше тук в двора им. Бе чувал само, че навремето, когато имало чума, хората ровели близките си по дворовете, а не в гробището. Така пазели селото да не пламне от болните къщи.
       Тази хубава жена в ковчега трябваше да му е някаква далечна роднина, защото Януш знаеше, че от много стари времена този двор бе принадлежал само на техния род и на никой друг в Мъгура.

        Когато се върна на себе си, Януш пак зарови ковчега в земята. На никого не каза какво е намерил и видял.

        Мина се време. След две години над изкопа израстна нова къща. Януш с жена си и децата им се преселиха да живеят там. Дните бяха спокойни, ала нощите не. Когато паднеше мрак и Януш заспеше, долиташе все онази сова с бялото лице и го гледаше от прозореца. Пиеше му силите, смучеше с поглед кръвта от сърцето му...
        Залиня Януш, пожълтя. Накрая,една нощ се спомина.
         Хората казваха за него, че АЛЧНОСТТА го е изсушила и му е взела здравето. Те,простите хорица не знаеха, че това бе и името на оная стригойка, дето всяка нощ бе кацала на прозореца му...


______________
* стригойка (от рум.) - вампирка

           

Г Ю Л Я Н

                                              "За какво ти е букет набран
                                                по-добре вземи ти Гюлестан.
                                                Розата живее в срок уречен-
                                                моят Гюлестан ще бъде вечен."


                                               "Градината на розите",Саади (13 в.)



 

        Ето Лазаровден идеше и Стоянка щеше да е лазарица заедно с дружките си.Много искаше тя трендафил да си закичи в косата и все за това говореше.Все такава песен пееше,за червен трендафил.Червеният трендафил й бе легнал на сърцето,но в полето Карабоаз трендафили нямаше.И никога не бе имало.
        Дядо Стоянчо много обичаше унуката си и бе готов на всичко за нея.Обеща й,че червен трендафил ще намери.Знаеше той едно място сред блатата,където можеше да са останали още такива цветя от онова далечно време,когато тук спахия беше Али бей.
        Старите хора наричаха тази местност с турското име Гьол андък или Блатисто дере на български.Ала по-младите от мързел в езика си,от що ли,бяха го прекръстили.Вече се знаеше като Гюлян.Ей това изкривено име чу и Али бей,когато,за благодарност,султанът го проводи, от Персия,да бъде спахия в Карабоаз.
        "Гюлян" чу Али бей и мухата повече не излезе от главата му.Рече-"Тук някога е имало гюлове и затуй се казва така мястото ви!".
         "Аго,нямало е гюлове!"-отвръщаха плачливо хората."Не,имало е!Не ме лъжете!"-бе се запънал като магаре на мост Али бей.Даже беше намерил на Калето и един латински камък,на който бяха издълбани  трендафили.Държеше го в конака си и му се любуваше,когато пиеше шербетена ракия."Щом рум милиет(римският народ) някога е гледал гюлове тук,и вие ще гледате!Аман бе!"
          Ей тези гюлове,трендафили,рози или както там им беше дяволското име,втежниха и без това тежкия живот на раята от Карабоаз.Гюлове,та гюлове!Али бей ниви,лозя,градини не признаваше.Целият народ трябваше да играе по свирката му и да сади гюлове.Но в Карабоаз те не искаха да виреят.Не беше това Шираз,градът,от който бе родом спахията.Шираз го знаеха в Персия и като Гюлестан т.е. Градината на розите.
        А луд беше Али бей за триста коня.Затова му викаха Кармъзъ Дели Али,сиреч Червения Луд Али.Дали луд се беше родил,или такъв бе станал след битката при Чалдиран,когато бе предал своите и бе избягал при султан Селим Явуз?Не знаеха.Никой и не смееше да му излезе насреща и да му противоречи.Страшен беше той в лудостта си.Но дядо Стоянчо,като беше млад,го направи и си изпати.
         Спомняше си дядо Стоянчо за онова време,докато вървеше по мочурливата трева,сред тръстиките.

        Али бей седеше върху белия си кон и гледаше отгоре градината с рози.Но там имаше само пожълтели листа и никакви червени цветове.Червен цвят имаше само в чалмата на Али бей-дванадесет нишки коприна,защото беше къзълбаш,а те носеха такива чалми.
       Спахията здраво стискаше бича си-ръката му чак беше побеляла.Побеляло бе и лицето на Али бей от яд.Искри святкаха в сините му очи.
       Стоян стоеше пред белия кон на бея.Стискаше калпакът си в ръце и гледаше в земята. Много тихо му рече:
       -Беим,моля те не мъчи повече хората!Тука са блата.Расте само върбалак и тръстика.Гюлове няма да се хванат...
       -Гяур,ти ли ще ме учиш бе!-изкрещя беят и замахна отвисоко с бича си.Коженият ремък премина като мълния през лицето на Стоян.Извика той от болката и изпусна калпака си.Присви се и хвана с ръце лицето си.Кръвта силно шуртеше между пръстите му,течеше надолу по ръцете му и капеше в земята...

          Спомняше си дядо Стоянчо и душата му пак го заболяваше.

        Май месец същата година Дунав преля и издави всички градини на Али бей.Гюловете останаха под водата,без да са дали цветове.Беят пък,султанът го извика за нова битка в Персия. Кармъзъ Али Дели повече не се върна оттам.Затри се някъде.Казваха,че са го убили в боя,но тялото му не намерили.Пак ли се беше върнал при своите?
      Нов спахия дойде в Карабоаз.И той беше луд,но не толкова,колкото предния и не мъчеше раята с приумиците си.

        Дядо Стоянчо попипа белега си.Започваше той от челото му,прекосяваше лицето и свършваше там,по ризата на дясното му рамо.Раната отдавна бе зараснала,но спомена щеше да си го носи и в гроба си.Бичът на Али бей беше ослепил лявото му око,затова дядо Стоянчо не виждаше добре.
         Беше стигнал вече до мястото.Напрегна дядо Стоянчо здравото си око,за да различи нещо там ниско между папура.
        Червено бе.Диви трендафили ли бяха?А на него те по му приличаха на съсирени капки кръв по земята.

Ж А Ж Д А

    Вече цял месец не беше падала и капчица дъждец.Там горе нямаше и едно облаче.Небето беше пресъхнало,а земята под него също.
    "За това е виновен Баяту Бяту..."-Кълин Сапа от Мъгура беше дълбоко убеден в правотата си.
    Баяту Бяту се удави не в ракията и виното,с които всеки ден се наливаше по много,а както казват хората,в шепа вода.Отишъл той пиян на блатото Затона да копае червеи за риба.Подхлъзнал се и паднал по очи в тинята.Не мина и седмица,след като го погребаха,и целият Затон пресъхна.Жабите крякаха на умирачка,защото нямаше къде да се скрият.И те наистина си умряха-щъркелите ги изкълваха.После пресъхна Фискучевият геран в полето.След него-Балановият.Селото остана без вода.Жените почнаха да ходят с кобилиците чак в Черчелан.
     "Да,за цялото това нещастие е виновен Баяту Бяту,защото преди да умре пиеше като смок!А след като умря продължи по същия начин..."-мислеше си мрачно Кълин Сапа.Стоеше до плета в началото на градината си.Подпираше се на мотиката и се чудеше откъде да я започне.Земята беше суха,бръчкава,напукана като кожа на старица.
      По пътя към Дунава се зададе малко шествие.Момичета,само по бели ризи и с венци от върбови клонки на главите си,пееха:
     
       "Мума плоии


       Татъл плоии


        Дъ-не,Доамне,кеиле


        Съ дескуем плоиле..."  *


    Някои от тях плачеха и нареждаха като за умряло.
     Момичетата носеха дървено корито вместо ковчег,а в коритото,обградена от запалени свещи,лежеше фигурата на мъж,направена от кал.
      Че беше мъж отдалеко си личеше.Над коритото стърчеше голямо и дълго глинено черясло.Такъв мъжки инструмент в Мъгура нямаше-Кълин бе сигурен в това.Можеше да има в Гигиу,Бряст или пък в Черчелан,но в Мъгура не!Не,че мъжете,когато бяха пияни си ги мереха в кръчмата,но ако в село имаше мъж с такова черясло веднага щеше да се разчуе...
      Момичетата щяха да занесат коритото заедно с глинения мъж на Дунава и там да го пуснат по водата.Така щяха да измолят дъжд за земята.
      Кълин изпрати с поглед това шантаво погребение."Прости хора!-мислеше си с омерзение той.-Не се прави така!Едно време хората са го правили по друг начин и дъждът е идвал..."Той знаеше как,но не му стискаше да го направи.
       Кълин се върна при градината си.Плю на ръцете си,хвана сапа на мотиката и удари яко земята.Само че там,корен ли имаше,камък ли,или по-твърда буца пръст?Лемежът на мотиката отскочи нагоре и го чапардоса здраво в главата.Кълин изтърва сапа и падна по гръб на земята.
       Когато малко се поосвести и започна да идва на себе си,попипа с длан челото си.По пръстите му имаше кръв.Много се ядоса.Скокна на крака и започна грозно да псува.Псува,псува...,но не му мина.Даже напротив-още повече го заболя главата.
      Кълин метна мотиката си на рамо и така,продължавайки да псува,тръгна към селското гробище.

      От две седмици валеше и не спираше.Никой не искаше да си подаде носа навън,а камо ли да ходи на работа в полето.Мъжете от Мъгура стояха само в кръчмата и се наливаха от зарана.
      До обяд бяха вече много пияни.А когато се напиеха почваха да пеят,да се прегръщат и да играят върху масите.И все една и съща история разказваха-за това как Кълин Сапа изровил Баяту Бяту от гроба му.Закачил го на мотиката си и го довлякъл до Дунава.Там го пуснал по водата."И после всичко тръгна по вода..."-викаха мъжете и се смееха.
      А Кълин Сапа стоеше в дъното на кръчмата,натирен там като краставо куче.Пише по малко ракийка от юсчето си и гледаше мрачно.Предценяваше кой,от тези върху масата,при следващата голяма суша,щеше да го влачи мотиката.


_________________________
* от рум.-"Майко на дъжда/Баща на дъжда/Дай ни,Господи,ключовете/Да пуснем дъждовете..."

             

П Р А С Е Т А

"Завинаги нека почиват в цветя

Останките скъпи на моята

Елия мила,положена в гроб..."

епитафия върху саркофаг от Улпия Ескус

   "Ще идиш в Гигиу бе!При Мончя!Знаиш ли к'ви хубави прасита гледа!"-чуваше още гласа на жена си и той нареждаше като Глас Божий в празната му кратуна.
    С годините,кресливият и истеричен глас на Мара бе издълбал такава дълбока дупка в мозъка на Спиро,че той сега вече не можеше правилно да разсъждава сам.За всяко нещо трябваше първо да се допита до жена си.Мара бе станала неуспорим авторитет,а той пък - по-кротък и от заврян зет.Но Спиро освен мисъл нямаше вече и ключ за устата си.Където и да ходеше все й разказваше какво е видял,а това,в крайна сметка,винаги му отелваше вола.
     Така стана и спрасетата.След като ги купи от Мончя й каза за НАДПИСА.Много сгреши!
      Мара не изтрая и седмица и пак го проводи в Гигиу,скришом да препише "магическите руни".
      И Спиро ги преписа,една подир една,без Мончя да го види.
      Но НАДПИСЪТ не зарадва много жена му.Напротив-изнерви я още повече,защото тя не можа да го разбере.А Мара се имаше за много веща по тези неща.Откакто всяка сряда пощаджийката носеше у дома им вестник "Орисница" жена му вече бе станала експерт по всякакви хороскопи,сини очи,червени конци,лилави устни и други тям подобни работи,от които,казват,зависела човешката съдба.
     И ето сега Спиро,за да намери покой за душата си,бе се замъкнал с автобуса чак в областния град и чакаше отговор на женския въпрос-"Какво пише там?".
     Служителят насреща му носеше на носа си дебели лупи с рогови рамки."Такива очила май вече не се правят?..."-мислеше си Спиро и ги гледаше завистливо.Искаше и той да има подобни очила.Но Мара му бе купила някакви за 1 лв. от битака,които се счупиха още на втората седмица.Сега,когато наченеше да прочете нещо дребно,започваше да се пули като изкопана на светло къртица. 

     -Значи искате да ви преведа този латински текст?Така ли!-служителят го гледаше над очилата си и по всичко личеше,че скоро ще му кипнат сармите.
     -Не аз!Жена ми...-заоправдава се Спиро.Мачкаше нервно каскета в отрудените си шепи.
     -Ама вие какво си мислите?!-лицето на оня бе започнало да става плашещо,червено като домат.-Ние не сме преводаческо бюро!Ние сме исторически музей!...-от думите му се усещаше някаква позавяхнала гордост.
     -Мара,жена ми де,казва,че може да е някакъв магически надпис.От него можело повече да наддават...-но последната дума се изгуби в пресъхналото гърло на Спиро.Споменът му го върна две седмици назад,пак в Гигиу.Отново онази остра коктейлна миризма на свински лайна и пикня го удари сериозно в носа.Мончя стоеше насред своята голяма кочина и гордо пъчеше бирения си търбух.Гледаше към прасенцата,усмихваше се доволно и все повтаряше-"Я ги виж!".
     А те едни такива розовки,със завити опашчици,грухтяха,блъскаха се едно друго и си търсеха място на хранилката.Хранилката-Спиро досега не бе виждал такава-представляваше голямо каменно корито.Отстрани на коритото,в камъка,бе издълбан НАДПИСЪТ.
      -Това е част от надгробен текст.Епитафия-заключи служителят от историческия музей,след като прочете първите няколко реда от листа,който Спиро му бе дал.-Ообикновено са се пишели върху капаците на римските саркофази...-служителят бе придобил вече по-заинтересован,даже дружелюбен вид.-Къде го намерихте?...
      Спиро стоеше почервенял от срам.Не знаеше какво да каже.Само гласът на Мара кънтеше в главата му-"Знаиш ли к'ви хубави прасита гледа!"

 

Бел.авт.-Снимката горе е на римски саркофаг на дете,превърнат в хранилка за животни.

           

        

СВЕТЛИНА В МРАКА

    "(Император Юстиниан)...превърнал в доста значително укрепление една-единствена кула,която там се издигала и се наричала Луцернария Бургон..."

                                                                          Прокопий,"За строежите"




    Старият каикчия Опря Излазан опъваше веслата и мърмореше като свекърва:
     -Ти не си с ума си бе,Йоане!Що ще ходиш там!...
     Плоскодънната лодка се носеше,по течението на Дунава,към отсрешния бряг.Йон Пъкурару седеше на носа й,гледаше върбалака край реката и сякаш си говореше сам:
     -Ще видя дали има тревица за стоката...Ей зимата иде...Ледът ще скове,ще прекарам по него овцете отсреща...Ей там,на паша в блатата...
      -Каква трева!Какво чудо бе!-продължаваше да нарежда Опря от кърмата.-Че то камък върху камък не е останало там,а ти трева ще дириш!Кърджалиите на Пазванте Кьору изгорили всичко.Ето хората,дето избягаха при нас,плачат и разказват,а ти все не вярваш!Дебела глава си ти!Цялата ви рода е такава,опака...
      Йон все тъй гледаше замислено приближаващия бряг и повече не му се слушаше.Имаше други грижи.Трябваше да намери сено за овцете си,а в Олтения не бе останало.Как щеше да зимува сега?Тази година лоша излезе.Не стана тъй,както правеше винаги-лете на паша в Ардял,зад Карпатите,а зиме-на кошара,при брега на Дунава.Затова реши да мине на отсрещния бряг,да види как е.А и нещо друго го теглеше натам,но не можеше и сам да си го обясни...
       Лодката се заби в песъчливия бряг.Йон скочи от нея,хвана носа й,и я блъсна отново назад в реката.Там отпред,зад върбите беше село Сомовица и той тръгна към него.Чуваше зад гърба си запъхтяния глас на Опря:
      -Ей да знаеш-след два дена ще дойда тук да те взема!...Да ме чакаш тук!...Ако те няма-пиша те убит и повече няма да те диря!...Ще кажа на майка ти да ми даде една риза и с нея при попа да те опява!...

       Йон Пъкурару много бе ходил по грешната земя.А преди две години дори стигна с овцете си до Бъръган.И там,при гуцулите,да търси паша.Много говори срещна Йон,докато скиташе-немски-в Седмоградско,маджарски-в Кришана,турски-в Добруджа...А български научи малко от шкеите в Брашов.Затова сега не се боеше,ако срещнеше човек на пътя си,че няма да се разберат.
       Върбалакът свърши,а Сомовица я нямаше.На мястото на селото чернееше пепелище.Между дупките в земята,където някога бяха къщите,подпрян на тояжката си куцукаше гологлав старец в черно расо.След него идеше дръгливо куче и въртеше приятелски опашка.
      -Аз съм Пъкурару-започна Йон отдалеко.-А ти кой си?-струваше му се,че насреща си вижда призрак.
      -Поп Йоско ме викат-отвърна старецът.Вървеше бос,като нестинарин,в черната пепел.
      -А къде са хората ви?
      -Едни-турците изклаха,други-избягаха при вас,във Влашко.Само аз останах...
      Попът дотолкова приближи,че Йон виждаше следите от сълзи по покритото му със сажди лице.
      -Къде да ходя?-вайкаше се старецът.-Тук съм се родил и тук искам да си умра!Защо не ме убиха и мене кърджалиите,че да не се мъча повече!...
      Поп Йоско спря и загледа с мътните си очи чужденеца.
      -А ти що щеш при нас?Защо си минал Дунава?
      -Търся сено за овцете?Имали тука?-отвърна Йон.Вече разбираше,че думите му са като бръщолевене на кръгъл глупак.Опря Излазан имаше право-нямаше да открие никакво сено.Можеше да намери само гроба си.
      -Сено ли?-замисли се поп Йоско.После рече:
      -Ела чедо,ще видим!-и хвана Йон за ръката.Дланта на стареца беше студена като смъртта,покосила всичко наоколо.
      -Къде ще ме водиш?-сепна се Йон.
      -Чедо-каза кротко старецът и посочи към хълма над селото,-от Калето всичко се вижда.Може да видим къде още е останало сено...

       Йон се остави поп Йоско да го води.Тръгнаха по тясната пътечка към мястото над Сомовица.Кучето остана долу да търси мърша под пепелта.
       Докато вървяха старецът не млъкваше.Сигурно доста време беше стоял сам е сега търсеше на кого да се изприкаже.Думите му скачаха като бълхи от едно към друго.Йон не разбираше всичко и затова не го слушаше.Мислеше за овцете си и за зимата.Много неща показваха,че тя ще е люта и тежка.
       От унеса му го извадиха думите на попа,които този път напълно разбра-"...палиха,както угрите* са палили някога..."Затова го попита:
       -Това с угрите кога е било?
       -По латинско време,чедо-отвърна поп Йоско и продължи да драпа нагоре по хълма.Не бяха стигнали още билото,но личеше,че старецът не е уморен.Той пак заразказва:
      -Там долу,в полето,живеели романи-римски народ.Имало град и села.И кула от камък имало горе,на хълма,да пази границата.Дунав бил пределът.От кулата се виждало надалеко.Когато идела неприятелска войска отвъд Дунава,палели голям огън на върха на кулата.Хората от ниското виждали пушека и знаели,че иде опастност.Луцернария** се казвала кулата.По нашему-кула със светлина.Със светлината кулата пазела полето от врагове...
       -Откъде знаеш това?-прекъсна го Йон.Опитваше се да разбере нещата,които му разказваше старецът,но му бе трудно.Това не беше неговият роден език.
       -От дядо си ги зная тия работи-отвърна попът.-А той ги е научил от един швабски паша.Херберт му било името.Дядо бил търговец.Ходел по Сибиу,в Седмоградско,да продава шаяк.Там,от сашите,научил дядо немски.А този Херберт слязал с гемията си по Дунава,от Виена,да прави карта на нашите места.Дошъл и в Сомовица и подирил дядо ми,да го упътва.Излезли двамата на Калето и там Херберт намерил един камък,на който с католишки букви пишело-ПРОКЛЕТА ДА Е КОПА АУГУСТА.
       -Коя е била тя?-попита Йон.Бе му станала интересна историята на стареца.
       -Една много хубава жена-отвърна поп Йоско.-Но дяволска и разпътна!Пази Боже!-старецът се прекръсти и продължи:
       -Отишла тя при войниците на кулата и ги подмамила с красотата си.А те тръгнали след нея,както песовете вървят след разгонена кучка.Оставили войниците кулата и не видели как угрите минали Дунава.Нямало вече кой да запали огъня.Угрите опустошили селата.Подпалили полето,а народа отвели във робство,зад Дунава.Робиня станала и тази блудница Копа.Но щом разбрали коя е,угрите още същия ден я хвърлили в огъня като вещица.Бояли се,че нейната красота и тях ще погуби...
         Йон не знаеше дали това наистина се е случило,или всичко бе измислено от стареца,но нямаше никакво значение.
         Вече бяха на върха на хълма и Йон погледна надолу,към полето.Виждаше се надалеко,но докъдето стигаше погледът му,над земята се виеха пушеците от пепелищата.Низината между Вита и Искъра беше като огромна черна рана върху лицето на земята.Пожарищата бяха изгорили всичко.

          В нощта лодката плаваше към левия бряг на реката.Опря Излазан се бореше с веслата,но този път мълчеше.Приличаше на онзи митичен,глухоням лодкар Харон,който отвеждал душите на мъртвите в Долната земя.Ала Опря мълчеше,защото беше доволен.Бе върнал една душа от Ада-тази на Пъкурару.
         Йон стоеше пак на носа на лодката.Сега гледаше назад,над главата на лодкаря,към българския бряг.В мислите му още бяха думите на поп Йоско-"Черно е това поле и черно ще бъде!"
         Но имаше нещо там,в това изгорено,изпепелено поле,което го караше пак да се върне.Йон знаеше,че преди много векове от тези места бяха тръгнали неговите прадеди и духовете им сякаш го молеха да се върне отново назад.
         Йон напрягаше очите си в мрака и искаше да различи нещо в далечината.Така ли беше или му се струваше?Там,на хълма,където някога е била римската кула,сякаш пламък от вощеница,мъждукаше светлина.


*угри-авари,азиатско племе
**Lucernaria(от лат.)-"Имаща светлина"



Бел.авт.-В края на 6 век аварите унищожават напълно Палациум/дн.Байкал/,Ескус/дн.Гиген/,Утус/дн.Гулянци/ и Луцернария Бургон/дн.Сомовит/ в низината Черно поле/бивша Карабоаз/.

   
   
   

ЗЛАТНАТА ОБИЦА

  Пепи Черчеланова получи обичката, като подарък за своя абитурентски бал, от майка си.Тя пък я имаше в наследство от своята баба. А откъде у старата бе попаднала тази малка златна халка, никой до смъртта й така и не разбра.
    Сега вече не се носеха обици само на едното ухо. На мода бяха дошли златните верижки за глезен. Изглеждаха много секси и на мъжете им изтичаха очите по женските крака. А Пепи искаше колкото се може повече от потомците на Адама да я желаят, за да има по-голям избор преди да се омъжи ОКОНЧАТЕЛНО. Ах, колко много искаше да създаде семейство и да има деца! Поне две... Но днешните мъже въобще не приличаха на баща й. Изглеждаха нещо повредени и не реагираха така, като на нея й се искаше. След първата нощ в леглото, на сутринта се измъкваха и повече не можеше да ги открие. ЧУК И ЧАО...
    Таксито спря точно до вратата на "Заложна къща-РОСИ", която някога, по соца, беше двукрилен гараж на партера, в блока. Пепи плати на шофьора и се стрелна навън от жълтия автомобил.
    Витрината на заложната къща представляваше немито с години стъкло, зад което някой дизайнер бе изложил цял камион ненужни джиесеми. Компания им правеха три дебели златни ланеца. А центърът на цялата тази естетска композиция, беше един огромен телевизор с плазмен екран. На двукрака табела пред вратата някой с маркер небрежно бе написал:

Изкупуваме злато от 45 до 77 лв. в зависимост от карата

    Пепи натисна бравата на PVC-вратата и китайските камбанки над главата й весело звънаха.
     В дъното на тясното помещение, като че слон мътеше в курник, стоеше пухкава леличка и гледаше злобно.
     -Искам да продам една обица... - едва промълви Пепи, пристъпвайки от крак на крак, сякаш много й се пишкаше.
      Устата на тлъстото чудовище, което най-вероятно се казваше и Роси(а не Неси!), светна в сумрака на бившия гараж и млясна:
      -Ооу, мойту мумиче, я дай да видя какво си ми донесла!...
      Пепи посегна към ухото си да откопчее обичката. Върховете на пръстите й докоснаха метала и тя усети как нещо като много силен електрически ток премина през цялото й тяло. Зашемети я. Привидя й се едно огромно клонесто дърво. Дървото растеше, растеше нагоре и стигаше до портите на Рая. Корените му бяха в Ада...

      Церът се извисяваше на мегдана, в центъра на селото. Не се знаеха годините му, но седем души трудно го обгръщаха с ръце. Много се спореше за това, кое е по-първо - селото или дървото. Хората се препираха люто, като в онзи стар всесветски въпрос за "кокошката и яйцето". А когато виното и ракията бяха в повече, препирните преминаваха в бой.
     Беше Петдесетница. Кавал свиреше, тъпан биеше, а на мегдана се виеше хоро. Хората така се бяха заплеснали в играта си, че не видяха как една тъмна сянка покри веселбата им. Голям,черен гарван се изви от небето и падна с разперени криле в центъра на хорото. Птицата, улучена от куршум, сега береше душа. В човката си гарванът стискаше отсечено моминско ухо. На окървавената възглавничка на ухото висеше малка златна обичка.
     Хората стояха вкаменени и не вярваха на очите си.
     Само селският идиот Петрика Небунул се престраши, наведе се над умиращата птица и дръпна кървавото ухо от човката й. Гарванът гракна за последно и така остана, зинал към небето.
     Някой от тълпата извика -"Вижте, ей там!" и всички загледаха към полето.
     Откъм Сусовград, над земята на Карабоаз, се носеше огромен облак прах. Като черна буря, през полето, препускаше голяма конница. Кърджалиите идеха насам да бастисат и тяхното село.
     Жените писнаха, повлякоха децата и хукнаха да се крият в блатата край Дунава. Мъжете прегърнаха гърнетата с имане и ги последваха.
     На мегдана в селото остана само Петрика. Лудият играеше ръченица, веешe отрязаното ухо над главата си като червена кърпичка и викаше силно - "Ихуу...Ихаха...".
      Кърджалиите подпалиха селото. Папурените покриви на къщите-землянки лумнаха...
      Пожарът вилня няколко дена и после стихна. Когато опастността изчезна, хората един по един започнаха да се връщат от блатата в изпепеленото село.
      Намериха на мегдана само глутница чакали, които виеха около цера и чакаха посинелия Петрика да падне от клона. Кърджалиите бяха го обесили там от яд, че нищо не са намерили в селото.
      Когато смъкнаха Петрика от дървото и отвориха устата му, за да върнат пак вътре прехапания му език, оттам падна златната обичка. Нещастникът бе я лапнал, за да не му я вземат разбойниците.
      Заровиха Петрика под цера, там,където бе намерил смъртта си. Никой не го искаше в селското гробище. И поп Радомир не щя да го опее. С Петрика в земята потъна и златната обица. С времето хората започнаха да наричат дървото Черчелан, защото "черчел" на влашки беше обица. А нали златната обица бе ги спасила! Започнаха да градят ново село и него нарекоха със същото име - Черчелан. Вече никой не се препираше кое е първо - селото или дървото...


      Златарят постави в тигела нещата, които днес му бяха донесли от заложната къща. Няколко зъболекарски корони и мостове от злато и една малка обичка. Запали пропан-бутановата горелка и започна да плави метала в огнеупорния съд. Златото се превърна в жълто огледално езерце, потече в отвора на муфата и се изгуби.