С Т Р И Г О Й К А

                                                    "Тръгнала стригойка *
                                                     от къща в къща..."

                                        баене за пазене на сърцето от вампири (Румъния)

 

         Ей за тази дупка в земята, за този гропан, се караха двамата братя, а после се сбиха. Тук, при изкопа, по-малкият Януш замахна с правата лопата та посече главата на бачо си Ивануш. А за всичко бе виновен старият им баща Никула, дето вече не беше с всичкия си, ама още му замирисваше на женски фусти.
         Мош Никула бе виновен и също онази вещица от Горната махала, която повторно я взе за  жена. Какви ли магии му правеше, че старият бе забравил за синовете си.
        Така беше решено от самото начало - мястото да е за нова къща на по-големият брат Ивануш. Но майка им Мария скоро умря и нямаше кой вече здраво да държи юздите на стария. А на Никула ангелът му бе много слаб. Видеше ли по-засукана жена, забравяше за всичко на света.
        Мария си отиде и нещата се объркаха. Никула ръгна да живее в Горната махала, при новата си жена - петнадесет години по-млада от него, и повече нищо не го интересуваше.
        Януш излезе по-хитър, защото имаше хитра и присметлива жена. Пращаше го тя всеки ден в Горната махала, при стария. Така де - да му прави вятър,да му се умилква, да го кандърдисва. Януш обещаваше на баща си, че той ще го гледа в старите му години. Накрая мош Никула кандиса и предписа всичко на по-малкия си син - целия двор и мястото за бъдещата къща.
       Сега Януш стоеше в дълбокия изкоп, държеше с треперщите си ръце лопатата и не можеше да успокои сърцето си. Тресеше се целият от страх. Да не беше копал на това място, нямаше да изкопае това чудо от земята! А беше изкопал ковчег... Такъв един, изплетен като широк кош от върбови клони. Такива ги бяха правили навремето старите хора в Мъгура, защото наоколо, сред блатата, нямаше по-читави дървета.
       Не беше добър тоя ден - Януш го знаеше още от зарана. Нощес му се яви лош сън. Сова с бяло лице дойде и кацна на прозореца му. Гледаше го с големите си немигащи очи и сякаш му пиеше душата. Той също я гледаше вцепенен, а тя се взираше в него... И така докато се събуди, плувнал целият в студена пот.
       Ей тази сова сигурно беше душата на мъртвата жена, дето сега я изкопа от темелите за новата си къща. А жената лежеше във върбовия си ковчег и изглеждаше като жива. Бе пременена, сякаш беше тръгнала на сватба - с бяла кърпа на главата, с наниз на шията, с кенарена риза и шарена престилка. Устните, даже лицето, й бяха румени, а не сини като на мъртвец. Сякаш ей сега тя щеше да отвори очи, да седне до него и да му каже нещо.
       Януш не знаеше коя е тази жена. Никой не му бе разказвал за нея и що щеше тук в двора им. Бе чувал само, че навремето, когато имало чума, хората ровели близките си по дворовете, а не в гробището. Така пазели селото да не пламне от болните къщи.
       Тази хубава жена в ковчега трябваше да му е някаква далечна роднина, защото Януш знаеше, че от много стари времена този двор бе принадлежал само на техния род и на никой друг в Мъгура.

        Когато се върна на себе си, Януш пак зарови ковчега в земята. На никого не каза какво е намерил и видял.

        Мина се време. След две години над изкопа израстна нова къща. Януш с жена си и децата им се преселиха да живеят там. Дните бяха спокойни, ала нощите не. Когато паднеше мрак и Януш заспеше, долиташе все онази сова с бялото лице и го гледаше от прозореца. Пиеше му силите, смучеше с поглед кръвта от сърцето му...
        Залиня Януш, пожълтя. Накрая,една нощ се спомина.
         Хората казваха за него, че АЛЧНОСТТА го е изсушила и му е взела здравето. Те,простите хорица не знаеха, че това бе и името на оная стригойка, дето всяка нощ бе кацала на прозореца му...


______________
* стригойка (от рум.) - вампирка

           

Г Ю Л Я Н

                                              "За какво ти е букет набран
                                                по-добре вземи ти Гюлестан.
                                                Розата живее в срок уречен-
                                                моят Гюлестан ще бъде вечен."


                                               "Градината на розите",Саади (13 в.)



 

        Ето Лазаровден идеше и Стоянка щеше да е лазарица заедно с дружките си.Много искаше тя трендафил да си закичи в косата и все за това говореше.Все такава песен пееше,за червен трендафил.Червеният трендафил й бе легнал на сърцето,но в полето Карабоаз трендафили нямаше.И никога не бе имало.
        Дядо Стоянчо много обичаше унуката си и бе готов на всичко за нея.Обеща й,че червен трендафил ще намери.Знаеше той едно място сред блатата,където можеше да са останали още такива цветя от онова далечно време,когато тук спахия беше Али бей.
        Старите хора наричаха тази местност с турското име Гьол андък или Блатисто дере на български.Ала по-младите от мързел в езика си,от що ли,бяха го прекръстили.Вече се знаеше като Гюлян.Ей това изкривено име чу и Али бей,когато,за благодарност,султанът го проводи, от Персия,да бъде спахия в Карабоаз.
        "Гюлян" чу Али бей и мухата повече не излезе от главата му.Рече-"Тук някога е имало гюлове и затуй се казва така мястото ви!".
         "Аго,нямало е гюлове!"-отвръщаха плачливо хората."Не,имало е!Не ме лъжете!"-бе се запънал като магаре на мост Али бей.Даже беше намерил на Калето и един латински камък,на който бяха издълбани  трендафили.Държеше го в конака си и му се любуваше,когато пиеше шербетена ракия."Щом рум милиет(римският народ) някога е гледал гюлове тук,и вие ще гледате!Аман бе!"
          Ей тези гюлове,трендафили,рози или както там им беше дяволското име,втежниха и без това тежкия живот на раята от Карабоаз.Гюлове,та гюлове!Али бей ниви,лозя,градини не признаваше.Целият народ трябваше да играе по свирката му и да сади гюлове.Но в Карабоаз те не искаха да виреят.Не беше това Шираз,градът,от който бе родом спахията.Шираз го знаеха в Персия и като Гюлестан т.е. Градината на розите.
        А луд беше Али бей за триста коня.Затова му викаха Кармъзъ Дели Али,сиреч Червения Луд Али.Дали луд се беше родил,или такъв бе станал след битката при Чалдиран,когато бе предал своите и бе избягал при султан Селим Явуз?Не знаеха.Никой и не смееше да му излезе насреща и да му противоречи.Страшен беше той в лудостта си.Но дядо Стоянчо,като беше млад,го направи и си изпати.
         Спомняше си дядо Стоянчо за онова време,докато вървеше по мочурливата трева,сред тръстиките.

        Али бей седеше върху белия си кон и гледаше отгоре градината с рози.Но там имаше само пожълтели листа и никакви червени цветове.Червен цвят имаше само в чалмата на Али бей-дванадесет нишки коприна,защото беше къзълбаш,а те носеха такива чалми.
       Спахията здраво стискаше бича си-ръката му чак беше побеляла.Побеляло бе и лицето на Али бей от яд.Искри святкаха в сините му очи.
       Стоян стоеше пред белия кон на бея.Стискаше калпакът си в ръце и гледаше в земята. Много тихо му рече:
       -Беим,моля те не мъчи повече хората!Тука са блата.Расте само върбалак и тръстика.Гюлове няма да се хванат...
       -Гяур,ти ли ще ме учиш бе!-изкрещя беят и замахна отвисоко с бича си.Коженият ремък премина като мълния през лицето на Стоян.Извика той от болката и изпусна калпака си.Присви се и хвана с ръце лицето си.Кръвта силно шуртеше между пръстите му,течеше надолу по ръцете му и капеше в земята...

          Спомняше си дядо Стоянчо и душата му пак го заболяваше.

        Май месец същата година Дунав преля и издави всички градини на Али бей.Гюловете останаха под водата,без да са дали цветове.Беят пък,султанът го извика за нова битка в Персия. Кармъзъ Али Дели повече не се върна оттам.Затри се някъде.Казваха,че са го убили в боя,но тялото му не намерили.Пак ли се беше върнал при своите?
      Нов спахия дойде в Карабоаз.И той беше луд,но не толкова,колкото предния и не мъчеше раята с приумиците си.

        Дядо Стоянчо попипа белега си.Започваше той от челото му,прекосяваше лицето и свършваше там,по ризата на дясното му рамо.Раната отдавна бе зараснала,но спомена щеше да си го носи и в гроба си.Бичът на Али бей беше ослепил лявото му око,затова дядо Стоянчо не виждаше добре.
         Беше стигнал вече до мястото.Напрегна дядо Стоянчо здравото си око,за да различи нещо там ниско между папура.
        Червено бе.Диви трендафили ли бяха?А на него те по му приличаха на съсирени капки кръв по земята.