вторник, 7 февруари 2012 г.

Г Ю Л Я Н





                                              "За какво ти е букет набран
                                                по-добре вземи ти Гюлестан.
                                                Розата живее в срок уречен-
                                                моят Гюлестан ще бъде вечен."


                                               "Градината на розите",Саади (13 в.)



 

        Ето Лазаровден идеше и Стоянка щеше да е лазарица заедно с дружките си.Много искаше тя трендафил да си закичи в косата и все за това говореше.Все такава песен пееше,за червен трендафил.Червеният трендафил й бе легнал на сърцето,но в полето Карабоаз трендафили нямаше.И никога не бе имало.
        Дядо Стоянчо много обичаше унуката си и бе готов на всичко за нея.Обеща й,че червен трендафил ще намери.Знаеше той едно място сред блатата,където можеше да са останали още такива цветя от онова далечно време,когато тук спахия беше Али бей.
        Старите хора наричаха тази местност с турското име Гьол андък или Блатисто дере на български.Ала по-младите от мързел в езика си,от що ли,бяха го прекръстили.Вече се знаеше като Гюлян.Ей това изкривено име чу и Али бей,когато,за благодарност,султанът го проводи, от Персия,да бъде спахия в Карабоаз.
        "Гюлян" чу Али бей и мухата повече не излезе от главата му.Рече-"Тук някога е имало гюлове и затуй се казва така мястото ви!".
         "Аго,нямало е гюлове!"-отвръщаха плачливо хората."Не,имало е!Не ме лъжете!"-бе се запънал като магаре на мост Али бей.Даже беше намерил на Калето и един латински камък,на който бяха издълбани  трендафили.Държеше го в конака си и му се любуваше,когато пиеше шербетена ракия."Щом рум милиет(римският народ) някога е гледал гюлове тук,и вие ще гледате!Аман бе!"
          Ей тези гюлове,трендафили,рози или както там им беше дяволското име,втежниха и без това тежкия живот на раята от Карабоаз.Гюлове,та гюлове!Али бей ниви,лозя,градини не признаваше.Целият народ трябваше да играе по свирката му и да сади гюлове.Но в Карабоаз те не искаха да виреят.Не беше това Шираз,градът,от който бе родом спахията.Шираз го знаеха в Персия и като Гюлестан т.е. Градината на розите.
        А луд беше Али бей за триста коня.Затова му викаха Кармъзъ Дели Али,сиреч Червения Луд Али.Дали луд се беше родил,или такъв бе станал след битката при Чалдиран,когато бе предал своите и бе избягал при султан Селим Явуз?Не знаеха.Никой и не смееше да му излезе насреща и да му противоречи.Страшен беше той в лудостта си.Но дядо Стоянчо,като беше млад,го направи и си изпати.
         Спомняше си дядо Стоянчо за онова време,докато вървеше по мочурливата трева,сред тръстиките.

        Али бей седеше върху белия си кон и гледаше отгоре градината с рози.Но там имаше само пожълтели листа и никакви червени цветове.Червен цвят имаше само в чалмата на Али бей-дванадесет нишки коприна,защото беше къзълбаш,а те носеха такива чалми.
       Спахията здраво стискаше бича си-ръката му чак беше побеляла.Побеляло бе и лицето на Али бей от яд.Искри святкаха в сините му очи.
       Стоян стоеше пред белия кон на бея.Стискаше калпакът си в ръце и гледаше в земята. Много тихо му рече:
       -Беим,моля те не мъчи повече хората!Тука са блата.Расте само върбалак и тръстика.Гюлове няма да се хванат...
       -Гяур,ти ли ще ме учиш бе!-изкрещя беят и замахна отвисоко с бича си.Коженият ремък премина като мълния през лицето на Стоян.Извика той от болката и изпусна калпака си.Присви се и хвана с ръце лицето си.Кръвта силно шуртеше между пръстите му,течеше надолу по ръцете му и капеше в земята...

          Спомняше си дядо Стоянчо и душата му пак го заболяваше.

        Май месец същата година Дунав преля и издави всички градини на Али бей.Гюловете останаха под водата,без да са дали цветове.Беят пък,султанът го извика за нова битка в Персия. Кармъзъ Али Дели повече не се върна оттам.Затри се някъде.Казваха,че са го убили в боя,но тялото му не намерили.Пак ли се беше върнал при своите?
      Нов спахия дойде в Карабоаз.И той беше луд,но не толкова,колкото предния и не мъчеше раята с приумиците си.

        Дядо Стоянчо попипа белега си.Започваше той от челото му,прекосяваше лицето и свършваше там,по ризата на дясното му рамо.Раната отдавна бе зараснала,но спомена щеше да си го носи и в гроба си.Бичът на Али бей беше ослепил лявото му око,затова дядо Стоянчо не виждаше добре.
         Беше стигнал вече до мястото.Напрегна дядо Стоянчо здравото си око,за да различи нещо там ниско между папура.
        Червено бе.Диви трендафили ли бяха?А на него те по му приличаха на съсирени капки кръв по земята.




Няма коментари:

Публикуване на коментар