четвъртък, 12 януари 2012 г.

СЕВЕРИН ГЕРАН




 



       "Добър вечер горска зъна*,
      Хайде да танцуваш с мен..."

       румънска народна песен


    Случи се в онези тъмни времена, когато нямаше електрическа светлина, а само лоени свещи - четиридесет стръка за един сребърник. Бе нощта на Секвение (29 авг.) и Мъгура отдавна вече дълбоко спеше. В мрака уземните къщи на селото приличаха на стадо огромни биволи, полегнало на почивка до мътните води на Дунава.
     В този късен час, преди да са пропели първи петли, само Пътруш бродеше като караконджул край хорските дворове. Изглеждаше така, сякаш не знаеше що дири и къде отива, а трябваше вече да е вкъщи. Там,на запалена свещ, като че бдеше над покойник, го чакаше старата му майка. Но той все не се връщаше...
    Надушили чуждата миризма, дворните псета залайваха Пътруш отдалеко и опъваха синджирите си до скъсване. Ако не бяха здраво вързани щяха да го разкъсат на мръвки като пор, така много го мразеха. Че кой го обичаше него в това село? Май никой. Ала най-вече не можеха да го търпят момите. Не че беше гърбав, кьорав или пък сакат.Ама имаше нещо в него, което жените сякаш усещаха отдалеко и не го щяха.
     Мъжете пък на възрастта му отдавна бяха се изпоженили, имаха по една каруца дечурлига, а той бе си останал ерген. Годините се изнизваха като вода през сито, Пътруш ходеше на всички селски хора и седенки, но никоя мома не го пожела. Говореше им медено и сладко, ала личеше, че думите му не са на място си.
     И тази вечер стана така. Имаше тлака у онзи безбожник Раду Морару и Пътруш отиде там да загледа момите. А те го поднасяха и му се смееха. Викаха му - "Чичо Пътруш" туй, "Чичо Пътруш" онуй и на него му идеше да ревне като малко дете. Ала имаха право момичките! Бяха с двадесет и кусур лета по-малки от него. Можеше да им е баща, а не избраник.
    Пътруш крачеше, крачеше с големи крачки в нощта, а лошите мисли бяха заробили ума му...
    Някъде, зад гърба му, проплака кукумявка и Пътруш се сепна. Напипа сребърното кръстче от Божи гроб в пазвата си и започна да суеверно да брои. Кукумявката млъкна на седем. Само седем години ли още му оставаха да живее? Молеше на ум кукумявката пак да се обади, но тя мълчеше като темерутна жена. И тази ли нощна птица разбра, че от него нищо не става?Чувстваше се така сам на тази земя...
     Огледа се. Рогата месечина висеше на небето, а пред него стоеше Северин геран. Не беше разбрал кога селото е изчезнало и краката му са го довели чак тук, толкова навътре в полето.
     Геранилото стърчеше на поляната сред блатата и приличаше на исполинска еднокрака птица,навела се да пие вода от кладенеца. Месечината го огряваше със студената си светлина и то изглеждаше плашещо в нощта. Пътруш усети, че силно трепери.Зъбите му затракаха.
     Кой е бил този Севера, дето геранът носеше неговото име? Човек ли,великан ли? Хората от Мъгура не знаеха. Някои от тях тихо шептяха, че кладенецът бил толкова дълбок,че стигал под дъното на Дунава и оттам черпел водата си. Други казваха, че бил вход към Долната земя.
     "Скръц-скръц-..." - обади се веригата на геранилото, а нямаше вятър.
     "Скръц-скръц-..." - и почна  да потъва в каменната дупка.
      Някой или нещо в герана теглеше веригата и сякаш се мъчеше да се изкачи нагоре по нея.
      Пътруш искаше да се обърне назад и да бяга към селото, колкото краката му държат, ала стоеше като забит в земята. Не вярваше на ушите си. От герана един хубав женски глас го викаше:
       - Ела да ми сплетеш косите!...Ела да ми сплетеш косите!...- и пак онова "скръц-скръц-..." от веригата.
      Чудната жена от кладенеца го молеше да дойде. Него! Посмешището на Мъгура! Искаше го. Красива ли беше? Пътруш пристъпи напред...

     Хората от Мъгура много се чудеха, къде е бил Пътруш през нощта, защото на сутринта вече не беше същият. Ходеше с празен поглед из селото и си говореше сам. Трепереше като трескав. Така ден, така два, че месец и повече не се оправи. Чална се нещо. По-старите жени, които ги  разбираха от тези работи, казваха че го е хванала "самодивската болест".
     Старата му майка се видя в чудо. Обиколи де що има знахарки в полето Карабоаз и всичките тези дърти вещици все едно говореха, сякаш си бяха плюли в устите. Летият куршим показвал някаква дяволска работа-жена с дълги, разплетени коси и рибешка опашка.
      Зимата се стопи, пролетта се изниза и дойде вече май, а с него и калушарите. Играха те около болния Пътруш. Скачаха със звънящите си цървули над главата му, но и това не помогна. Видно бе, че русалската му болест е много силна и няма лек за нея.
      Лятото мина, есента пожълти дърветата. Един ден Пътруш се запиля някъде и повече не се видя. Търсеха го навсякъде, но не го намериха. Дори онези врачки от Карабоаз не заеха къде е. Хората от Мъгура забравиха за Пътруш. Не го забрави само старата му майка.

       Изтъркулиха се седем години. Един ден жените се върнаха без менци и стомни от Северин геран. Бягаха през полето и писъци им казваха,че е чул дори глухият Крачун Сурду. Разбра се, че подутото тяло на някакъв човек изплувало от водите на кладенеца.
      Мъжете отидоха да видят какво е станало и извадиха от Северин геран някакъв беловлас старец само по риза и брада до пояс. Намериха на врата му сребърно кръстче от Божи гроб и някой тихо прошепна - "Пътруш е!"

      Повече никой не пи вода от герана и хората от селото срутиха каменния му пръстен. Покриха дупката в земята с дълги тополови греди и пръст. Забиха глави чесън отгоре, а поп Гугулан поля всичко това със светена вода. Геранът изчезна в земята, сякаш никога не е бил. Остана само името на местността Северин. А с времето някои хора започнаха вече дори да я наричат и Северина. Дали,защото не знаеха името на самодивата, живяла там, и гадаеха за него?


*зъна(от рум.)- самодива


                                                                             









   
   
   
   

Няма коментари:

Публикуване на коментар