ЗЛАТНАТА ОБИЦА

  Пепи Черчеланова получи обичката, като подарък за своя абитурентски бал, от майка си.Тя пък я имаше в наследство от своята баба. А откъде у старата бе попаднала тази малка златна халка, никой до смъртта й така и не разбра.
    Сега вече не се носеха обици само на едното ухо. На мода бяха дошли златните верижки за глезен. Изглеждаха много секси и на мъжете им изтичаха очите по женските крака. А Пепи искаше колкото се може повече от потомците на Адама да я желаят, за да има по-голям избор преди да се омъжи ОКОНЧАТЕЛНО. Ах, колко много искаше да създаде семейство и да има деца! Поне две... Но днешните мъже въобще не приличаха на баща й. Изглеждаха нещо повредени и не реагираха така, като на нея й се искаше. След първата нощ в леглото, на сутринта се измъкваха и повече не можеше да ги открие. ЧУК И ЧАО...
    Таксито спря точно до вратата на "Заложна къща-РОСИ", която някога, по соца, беше двукрилен гараж на партера, в блока. Пепи плати на шофьора и се стрелна навън от жълтия автомобил.
    Витрината на заложната къща представляваше немито с години стъкло, зад което някой дизайнер бе изложил цял камион ненужни джиесеми. Компания им правеха три дебели златни ланеца. А центърът на цялата тази естетска композиция, беше един огромен телевизор с плазмен екран. На двукрака табела пред вратата някой с маркер небрежно бе написал:

Изкупуваме злато от 45 до 77 лв. в зависимост от карата

    Пепи натисна бравата на PVC-вратата и китайските камбанки над главата й весело звънаха.
     В дъното на тясното помещение, като че слон мътеше в курник, стоеше пухкава леличка и гледаше злобно.
     -Искам да продам една обица... - едва промълви Пепи, пристъпвайки от крак на крак, сякаш много й се пишкаше.
      Устата на тлъстото чудовище, което най-вероятно се казваше и Роси(а не Неси!), светна в сумрака на бившия гараж и млясна:
      -Ооу, мойту мумиче, я дай да видя какво си ми донесла!...
      Пепи посегна към ухото си да откопчее обичката. Върховете на пръстите й докоснаха метала и тя усети как нещо като много силен електрически ток премина през цялото й тяло. Зашемети я. Привидя й се едно огромно клонесто дърво. Дървото растеше, растеше нагоре и стигаше до портите на Рая. Корените му бяха в Ада...

      Церът се извисяваше на мегдана, в центъра на селото. Не се знаеха годините му, но седем души трудно го обгръщаха с ръце. Много се спореше за това, кое е по-първо - селото или дървото. Хората се препираха люто, като в онзи стар всесветски въпрос за "кокошката и яйцето". А когато виното и ракията бяха в повече, препирните преминаваха в бой.
     Беше Петдесетница. Кавал свиреше, тъпан биеше, а на мегдана се виеше хоро. Хората така се бяха заплеснали в играта си, че не видяха как една тъмна сянка покри веселбата им. Голям,черен гарван се изви от небето и падна с разперени криле в центъра на хорото. Птицата, улучена от куршум, сега береше душа. В човката си гарванът стискаше отсечено моминско ухо. На окървавената възглавничка на ухото висеше малка златна обичка.
     Хората стояха вкаменени и не вярваха на очите си.
     Само селският идиот Петрика Небунул се престраши, наведе се над умиращата птица и дръпна кървавото ухо от човката й. Гарванът гракна за последно и така остана, зинал към небето.
     Някой от тълпата извика -"Вижте, ей там!" и всички загледаха към полето.
     Откъм Сусовград, над земята на Карабоаз, се носеше огромен облак прах. Като черна буря, през полето, препускаше голяма конница. Кърджалиите идеха насам да бастисат и тяхното село.
     Жените писнаха, повлякоха децата и хукнаха да се крият в блатата край Дунава. Мъжете прегърнаха гърнетата с имане и ги последваха.
     На мегдана в селото остана само Петрика. Лудият играеше ръченица, веешe отрязаното ухо над главата си като червена кърпичка и викаше силно - "Ихуу...Ихаха...".
      Кърджалиите подпалиха селото. Папурените покриви на къщите-землянки лумнаха...
      Пожарът вилня няколко дена и после стихна. Когато опастността изчезна, хората един по един започнаха да се връщат от блатата в изпепеленото село.
      Намериха на мегдана само глутница чакали, които виеха около цера и чакаха посинелия Петрика да падне от клона. Кърджалиите бяха го обесили там от яд, че нищо не са намерили в селото.
      Когато смъкнаха Петрика от дървото и отвориха устата му, за да върнат пак вътре прехапания му език, оттам падна златната обичка. Нещастникът бе я лапнал, за да не му я вземат разбойниците.
      Заровиха Петрика под цера, там,където бе намерил смъртта си. Никой не го искаше в селското гробище. И поп Радомир не щя да го опее. С Петрика в земята потъна и златната обица. С времето хората започнаха да наричат дървото Черчелан, защото "черчел" на влашки беше обица. А нали златната обица бе ги спасила! Започнаха да градят ново село и него нарекоха със същото име - Черчелан. Вече никой не се препираше кое е първо - селото или дървото...


      Златарят постави в тигела нещата, които днес му бяха донесли от заложната къща. Няколко зъболекарски корони и мостове от злато и една малка обичка. Запали пропан-бутановата горелка и започна да плави метала в огнеупорния съд. Златото се превърна в жълто огледално езерце, потече в отвора на муфата и се изгуби.