П Р А С Е Т А

"Завинаги нека почиват в цветя

Останките скъпи на моята

Елия мила,положена в гроб..."

епитафия върху саркофаг от Улпия Ескус

   "Ще идиш в Гигиу бе!При Мончя!Знаиш ли к'ви хубави прасита гледа!"-чуваше още гласа на жена си и той нареждаше като Глас Божий в празната му кратуна.
    С годините,кресливият и истеричен глас на Мара бе издълбал такава дълбока дупка в мозъка на Спиро,че той сега вече не можеше правилно да разсъждава сам.За всяко нещо трябваше първо да се допита до жена си.Мара бе станала неуспорим авторитет,а той пък - по-кротък и от заврян зет.Но Спиро освен мисъл нямаше вече и ключ за устата си.Където и да ходеше все й разказваше какво е видял,а това,в крайна сметка,винаги му отелваше вола.
     Така стана и спрасетата.След като ги купи от Мончя й каза за НАДПИСА.Много сгреши!
      Мара не изтрая и седмица и пак го проводи в Гигиу,скришом да препише "магическите руни".
      И Спиро ги преписа,една подир една,без Мончя да го види.
      Но НАДПИСЪТ не зарадва много жена му.Напротив-изнерви я още повече,защото тя не можа да го разбере.А Мара се имаше за много веща по тези неща.Откакто всяка сряда пощаджийката носеше у дома им вестник "Орисница" жена му вече бе станала експерт по всякакви хороскопи,сини очи,червени конци,лилави устни и други тям подобни работи,от които,казват,зависела човешката съдба.
     И ето сега Спиро,за да намери покой за душата си,бе се замъкнал с автобуса чак в областния град и чакаше отговор на женския въпрос-"Какво пише там?".
     Служителят насреща му носеше на носа си дебели лупи с рогови рамки."Такива очила май вече не се правят?..."-мислеше си Спиро и ги гледаше завистливо.Искаше и той да има подобни очила.Но Мара му бе купила някакви за 1 лв. от битака,които се счупиха още на втората седмица.Сега,когато наченеше да прочете нещо дребно,започваше да се пули като изкопана на светло къртица. 

     -Значи искате да ви преведа този латински текст?Така ли!-служителят го гледаше над очилата си и по всичко личеше,че скоро ще му кипнат сармите.
     -Не аз!Жена ми...-заоправдава се Спиро.Мачкаше нервно каскета в отрудените си шепи.
     -Ама вие какво си мислите?!-лицето на оня бе започнало да става плашещо,червено като домат.-Ние не сме преводаческо бюро!Ние сме исторически музей!...-от думите му се усещаше някаква позавяхнала гордост.
     -Мара,жена ми де,казва,че може да е някакъв магически надпис.От него можело повече да наддават...-но последната дума се изгуби в пресъхналото гърло на Спиро.Споменът му го върна две седмици назад,пак в Гигиу.Отново онази остра коктейлна миризма на свински лайна и пикня го удари сериозно в носа.Мончя стоеше насред своята голяма кочина и гордо пъчеше бирения си търбух.Гледаше към прасенцата,усмихваше се доволно и все повтаряше-"Я ги виж!".
     А те едни такива розовки,със завити опашчици,грухтяха,блъскаха се едно друго и си търсеха място на хранилката.Хранилката-Спиро досега не бе виждал такава-представляваше голямо каменно корито.Отстрани на коритото,в камъка,бе издълбан НАДПИСЪТ.
      -Това е част от надгробен текст.Епитафия-заключи служителят от историческия музей,след като прочете първите няколко реда от листа,който Спиро му бе дал.-Ообикновено са се пишели върху капаците на римските саркофази...-служителят бе придобил вече по-заинтересован,даже дружелюбен вид.-Къде го намерихте?...
      Спиро стоеше почервенял от срам.Не знаеше какво да каже.Само гласът на Мара кънтеше в главата му-"Знаиш ли к'ви хубави прасита гледа!"

 

Бел.авт.-Снимката горе е на римски саркофаг на дете,превърнат в хранилка за животни.